Капаците по прозорците се трошаха и падаха върху главите на обезумелите хора, които не бяха успели да се доберат до малките улички. Пред всяка порта лежаха купчини от тела. Старата графиня беше мъртва, втренчена в небето, бягащите мъже и жени тъпчеха ръцете и краката й. А сред руините на трибуната лежеше тялото на малкия Кретиен, така разкривено, че със сигурност той бе мъртъв.
Филип, по-големият, пълзеше и търсеше укритие, краката му изглеждаха счупени. В този миг един дървен капак падна, прекърши врата му и той се свлече мъртъв.
И тогава един човек, свит до стената близо до мен, изпищя:
— Графинята! — И посочи нагоре.
Тя стоеше на един висок парапет на църквата и едва пазеше равновесие върху стената. Отново вдигна ръце към небето и извика на своя дух. Но през воя на вятъра и писъците на ранените, трясъка на летящите керемиди, камъни и счупени дъски, не можах да чуя думите й.
Хукнах към църквата и се залутах паникьосан из нея, за да открия стълбите. Там беше Ловие, инквизиторът, щураше се насам-натам, после намери стълбището преди мен и хукна нагоре.
Тичах след него, виждах черното му расо високо горе, токовете му тракаха по каменните стъпала. О, Стефан, само да имах кинжал.
Щом излязохме на кулата, видях крехкото тяло на Дебора да полита от покрива. Стигнах до ръба, взрях се в касапницата долу и я видях да лежи прекършена на камъните. Лицето й гледаше нагоре — едната й ръка бе под главата, а другата лежеше прекършена на гърдите — очите й бяха затворени, сякаш спеше.
Щом я видя, Ловие изрева някакво проклятие.
— Изгорете я, отнесете тялото й на кладата — пищеше той, но без полза. Никой не можеше да го чуе. Той се обърна втрещен, вероятно за да се върне долу и да организира нещата, но налетя право на мен.
На лицето му се изписа изумление, когато аз без никакво колебание го блъснах с все сила в гърдите и той полетя през ръба на покрива.
Никой не видя това, Стефан. Бяхме на най-високата точка в Монклеве. Никоя друга сграда не се издига по-високо от църквата. Този парапет не се вижда дори от далечния замък, а онези отдолу не може да са ме видели, тъй като бях закрит от тялото на самия Ловие, докато го блъсках.
Но дори и да е имало възможност за това, все пак никой не ме видя.
Веднага хукнах надолу, като се уверих, че никой не ме е последвал дотук. Слязох до вратите на църквата. Там лежеше моята жертва, Ловие, мъртъв като Дебора, и проснат съвсем близо до нея — черепът му бе разбит, главата му кървеше, а очите му бяха отворени. Имаше онова тъпо изражение, характерно за мъртвите, което никога няма да видиш на лицето на жив човек.
Колко време бе вилнял вихърът, не мога да кажа, но когато стигнах до църковните порти, той вече отслабваше. Вероятно всичко бе продължило четвърт час, тъкмо колкото онова чудовище бе казало, че ще се мъчи Дебора на кладата.
От сенките на църковното преддверие видях, че площадът вече е напълно пуст — и последните оцелели бяха прескочили телата, блокирали страничните улички. Започна да просветлява. Бурята вече отмираше. Стоях в тишината и се взирах в тялото на моята Дебора, от устата й течеше кръв, бялата й роба бе цялата в червени петна.
След известно време на площада излязоха неколцина души, започнаха да оглеждат мъртвите и ранените, които стенеха и молеха за помощ. Вече отнасяха някои от тях. Дотича и ханджията, заедно със сина си, и коленичи до тялото на Ловие.
Синът му ме видя, дойде при мен и много развълнуван ми каза, че енорийският свещеник, както и кметът, са изчезнали. Гледаше ме като обезумял, сякаш не можеше да повярва, че е още жив и е станал свидетел на подобно нещо.
— Нали ви казах, че е могъща вещица — прошепна ми той, взрян в тялото на Дебора. Видяхме стражите да се събират — бяха зашеметени, изранени и уплашени. Ръководеше ги млад духовник с рана на челото. Те вдигнаха Дебора и се огледаха наоколо, сякаш се страхуваха бурята да не ги връхлети отново. Но нищо такова не последва и те я отнесоха на кладата. Дървата и въглищата започнаха да се срутват от купчината, когато стражите се изкатериха по стълбата, внимателно положиха тялото и забързаха обратно.
Събраха се и други хора, когато младият свещеник с разпокъсаната роба и кървящо чело запали факлите и много скоро кладата лумна. Той стоеше съвсем близо до нея и гледаше как дървото се разгаря, после отстъпи и се строполи, вероятно в безсъзнание, или дори мъртъв.