Стефан, беше прав, предупрежденията и предчувствията ти се сбъднаха. Аз потъвам все по-дълбоко в това зло; за мен вече няма спасение. Трябваше да си дойда у дома при теб. За втори път в живота си познавам горчилката на съжалението.
Едва оживях. Дрехите ми са целите в дрипи, обувките ми са разкъсани и безполезни, ръцете ми са изподрани от тръните. Главата ме боли от дългата нощ на бягство през мрака. Но нямам време за почивка. Не смея да се кача още сега на някой кораб, защото ако това същество възнамерява да ме преследва, то ще го направи и в морето. А е по-добре да го посрещна тук, на сушата, за да не би моята желязна кутия да потъне.
Трябва да използвам малкото време, което ми остава, за да ти опиша всичко, което се случи…
Беше ранна вечер, когато напусках това място. Облякох най-хубавите си дрехи и слязох да изчакам каретата в уреченото време. Вече видяното по улиците на Порт-о-Пренс бе ме подготвило за гледката на разкошния екипаж и въпреки всичко той далече надхвърляше въображението ми, тъй като това бе изящна остъклена карета с лакеи, кочияш и двама въоръжени стражи на коне, всичките черни африканци в разкошни ливреи, с напудрени перуки и сатенени дрехи.
Пътуването към хълмовете беше повече от приятно — небето бе осеяно с бели облачета, а самите възвишения бяха покрити с красиви гори и разкошни колониални имения, много от които заобиколени с цветя и бананови дървета, които тук растат в изобилие.
Не мисля, че можеш да си представиш разкоша на този пейзаж, защото и най-крехките парникови цветя у нас, тук растат на воля и целогодишно. Навсякъде се виждаха горички от бананови дървета. Има и някакви огромни червени цветя на крехки дръжки, високи колкото дървета.
Не по-малко очарователни бяха внезапните проблясъци на далечното синьо море. Ако има по-синьо море от Карибското, аз не съм го виждал. Най-красиво е при здрач, но по-късно ще ти разкажа за това, защото имах доста време да съзерцавам цвета на морето.
Минахме покрай две по-малки плантаторски имения, много приятни сгради, построени встрани от пътя, зад огромни градини. Видяхме и малка рекичка, и гробище с мраморни паметници, изписани с френски имена. Докато прекосявахме съвсем бавно малкия мост, имах време да огледам гробището — замислих се за онези, които бяха дошли да живеят и умрат в тази дива земя.
Говоря за това по две причини — по-важната е, че искам да ти опиша колко омаян бях от красотата по пътя и от тежкия влажен залез, от обширните ивици обработваема земя и от имението на Шарлот, което изникна внезапно пред мен — най-огромното, което съм виждал, в края на една павирана алея.
Беше огромна къща в колониален стил — с грамаден заострен покрив с много капандури, а по цялата й дължина се простираха обширни веранди, подкрепяни от кирпичени колони, които бяха измазани така, че приличаха на мраморни.
Всички прозорци започваха от пода и бяха украсени с яркозелени дървени капаци, които изпълняваха ролята си както при вражески нападения, така и при бури.
Стремително изобилие от светлина се изливаше от мястото, когато се приближихме. Никога не бях виждал толкова много свещи, дори във френския двор. От клоните на дърветата висяха фенери. Когато се приближихме, видях, че всички прозорци са отворени към верандите, и успях да забележа полилеите, прекрасните мебели и сияещи в тъмното пъстри предмети.
Бях толкова разсеян, че се сепнах, когато видях господарката на къщата да идва до градинската порта, за да ме посрещне. Стоеше сред безброй цветя и чакаше — лимоненожълтата й сатенена рокля искреше като цвете. Шарлот ме гледаше някак грубо, дори студено. Лицето й беше младо и нежно и тя приличаше на прекомерно израсло ядосано дете.
Когато слязох от каретата с помощта на лакея и стъпих на пурпурните плочи, тя се приближи и чак тогава забелязах, че е твърде висока за жена, макар че бе малко по-ниска от мен.
Беше светлокоса и безспорно красива, но описанието на външния й вид не ме бе подготвило за това, което виждах сега. О, да можеше Рембранд да я види, щеше да я нарисува. Толкова млада и все пак толкова твърда — като метал. Беше много богато облечена, дрехата й бе обточена с дантела и перли, деколтето разкриваше почти половината от високите пълни гърди. Ръцете й бяха много красиви в тесните, поръбени с дантела ръкави.
О, спирам се на всеки детайл, защото се опитвам да разбера собствената си слабост, както и да те накарам да ми простиш. Аз съм луд, Стефан, луд заради всичко, което направих. Но, моля те, когато ме съдите, вземете предвид това, което ти пиша тук.