— И той ти каза, че тя е мъртва?
— Да, че е паднала от кулата на катедралата и че ти си бутнал злия свещеник. О, но той говореше невероятно странно. Не можеш да си представиш колко странни бяха думите му. Сякаш ги бе събрал от целия свят, както събираше бижута и злато.
— Разкажи ми — казах й.
Тя се замисли.
— Не мога — отвърна с въздишка.
Но после все пак опита и сега ще направя всичко възможно да предам думите й:
— Аз съм тук, Шарлот, аз съм Лашър, тук съм. Духът на Дебора напусна тялото й и не ме вижда вече, напусна земята. Враговете й се разбягаха наляво и надясно от страх. Виж ме, Шарлот, чуй ме, защото аз съществувам, за да ти служа, и само да ти служа аз съществувам. — Тя отново въздъхна. — Но още по-странното е, че тогава той ми разказа една дълга история. Защото аз го попитах какво е станало с майка ми и той отвърна: «Аз дойдох и вдигнах керемидите от покривите, и ги накарах да летят из въздуха. Вдигнах праха от земята и го накарах да лети във въздуха».
— Какво друго каза духът за собствената си природа?
— Само, че винаги е съществувал. Преди да има мъже и жени, той е съществувал.
— И ти му вярваш?
— А защо да не му вярвам?
Не отговорих, но в душата си не му вярвах, без да знам защо.
— Как така е бил близо до камъните в Донелайт? — попитах. — Защото там го е призовала Сузан за първи път, нали така?
— Той не е бил никъде, когато тя го е призовала, съществуването му е започнало с нейния зов. С други думи, той не е знаел за собственото си съществуване преди това. Знанието му за него самия се е породило заедно с нейното знание за него и сега укрепва с моето.
— О, но не разбираш ли, че това може да е просто ласкателство?
— Ти говориш за него, като че той няма чувства. Не е така. Казах ти, чух го да плаче.
— За какво? Моля те, кажи ми.
— Заради смъртта на майка ми. Ако тя му бе позволила, той е щял да унищожи всички в Монклеве. И виновни, и невинни са щели да бъдат наказани. Но майка ми не можела да си представи такова нещо. Тя е жадувала единствено собственото си избавление, затова се хвърлила от кулата. Ако беше по-силна…
— А ти си по-силна?
— Няма смисъл да се използва силата му за разрушение.
— Да, тук съм съгласен с теб, трябва да призная. — Замислих се за всичко това, опитвах се да го запомня дума по дума и мисля, че ми се удаде. И вероятно тя разбра това, защото ми каза тъжно:
— Кажи как да ти позволя да си тръгнеш оттук, след като знаеш всичко това за него и за мен?
— Ще ме убиеш ли? — попитах я.
Тя зарида. Обърна глава към възглавницата.
— Остани с мен — прошепна. — Майка ми те е помолила за това, но ти си отказал. Остани с мен. От теб мога да имам силни деца.
— Аз съм ти баща. Луда ли си да ме молиш за такова нещо?
— И какво от това! — извика тя. — Навсякъде около нас има само мрак и загадки. Какво от това? — Гласът й ме изпълни с тъга.
Аз също се разплаках, но по-тихо. Целунах я по бузите и започнах да я утешавам. Казах й, че трябва да вярваме в Таламаска, че със или без Божията помощ ние трябва да сме честни мъже и жени, че трябва да сме светци, защото само като светци можем да надделеем. Но тя се разплака още по-горчиво.
— Целият ти живот е минал напразно — каза. — Пропилял си го. Отрекъл си се от удоволствието, и то за нищо.
— Не е така — възразих й. — Моите изследвания са моето удоволствие, както хирургията и изследванията са били удоволствията на баща ми, а те са дълготрайни удоволствия. Не се нуждая от удоволствията на плътта и никога не съм се нуждаел. Не се нуждая от богатства и затова съм свободен.
— Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си? Ти се страхуваш от плътта. Таламаска ти предлага сигурност, както манастирите предлагат сигурност на монахините. Винаги си вършил само безопасни…
— Безопасно ли беше за мен да ида в Донелайт, или пък в Монклеве?
— Не, в това си бил смел, признавам. Както и когато дойде тук. Но не говоря за тази част от теб, а за онази скрита част, която е можела да познае любовта и страстта, но се е отказала от страх. Трябва да признаеш този грях така, както трябва да признаем, че тази нощ може само да ни направи по-силни и да ни накара да станем по-самотни и по-студени към останалите, сякаш тайните ни са някакъв щит.