— Но скъпа моя — казах аз, — аз не искам да бъда самотен и студен към останалите. Бях достатъчно самотен, когато влизах в градовете, в които горяха вещиците. Искам душата ми да е в хармония с останалите души. А този грях ме прави чудовище в собствените ми очи.
— Тогава какво ще правиш, Петир?
— Не зная — казах. — Не зная. Но ти си моя дъщеря. Ти мислиш за това, което правиш, трябва да ти го призная. Обмисляш, съобразяваш. Но не страдаш достатъчно!
— А защо трябва да страдам? — Тя се изсмя съвсем невинно. — Защо? — извика и се взря право в лицето ми.
Неспособен да отговоря на този въпрос, убиван от вината, опиянен от виното, аз заспах дълбоко. Събудих се на зазоряване.
Утринното небе бе изпълнено с огромни розови облаци, ревът на морето беше просто великолепен. Шарлот я нямаше. Видях, че вратата към външния свят е затворена, и разбрах, без дори да пробвам, че е залостена отвън. През малките прозорчета в стените не можеше да се провре и дете. Сега те бяха затворени с капаци, през които свиреше вятърът, малката стая бе изпълнена със свеж въздух от морето.
Замаян, аз се взрях в просветляващото небе. Исках да се върна в Амстердам, макар че се чувствах напълно опозорен.
Когато опитах да стана, да пренебрегна болката в главата и корема, аз видях някаква призрачна форма да стои вляво на затворените врати, в сенчестия ъгъл на стаята.
Дълго се чудих дали не е някаква халюцинация на отровения ми от отварата мозък, или пък игра на светлината. Но не беше. Изглеждаше като човек — висок, тъмнокос — и се взираше право в мен, както лежах на кревата. Като че искаше да ми каже нещо.
— Лашър — прошепнах аз.
— Глупаво за човек да идва тук — каза създанието. Но устните му не помръднаха и аз дори не чух гласа му с ушите си. — Глупаво да искаш да застанеш между мен и вещицата, която обичам, отново.
— А какво направи ти с моята скъпа Дебора?
— Знаеш, макар да не знаеш.
Разсмях се.
— О, нима имам честта да ме съдиш? — Седнах в леглото. — Моля те, покажи се по-ясно.
И тогава пред очите ми формата сякаш се сгъсти, стана по-истинска и аз видях мъжа по-подробно. Тънък нос, тъмни очи и същите дрехи, които бях видял за миг преди толкова години в Шотландия — къс прилепнал кожен жакет и груби панталони, както и риза от домашно платно с широки ръкави.
И сякаш докато го оглеждах, носът му стана някак по-изразен, тъмните очи — по-живи, а коженият жакет — по-веществен.
— Кой си ти, дух? — попитах аз. — Кажи ми истинското си име, а не това, което ти е дала Дебора.
По лицето му премина ужасяващо, горчиво изражение; или пък не, сякаш образът започна да се разкъсва и въздухът се изпълни с някакво ридание, с ужасен беззвучен плач. Съществото изчезна.
— Върни се! — извиках аз. — Или не, по-добре, ако наистина обичаш Шарлот, върви си! Върни се в хаоса, от който си излязъл, и я остави на мира.
Мога да се закълна, че дочух шепота на съществото:
— Аз съм търпелив, Петир ван Абел. Аз виждам много надалече. Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости.
— Върни се! — изкрещях аз. — Кажи ми какво означава това! Виждам те, Лашър, така ясно, както те вижда вещицата. Мога да те направя силен.
Но последва само тишина. Отпуснах се на възглавницата. Знаех, че това е най-силният дух, който съм виждал. И думите му нямаха нищо общо с волята на вещицата.
О, само да бяха при мен книгите ми.
Още веднъж видях в ума си каменния кръг в Донелайт. Казвам ти, има някаква причина този дух да се появи точно на това място! Това не беше зъл дух, не беше познат дух, не беше Ариел, готов да се преклони пред вълшебната пръчка на Просперо! Бях толкова трескав, че отново пих вино, за да удавя болката си.
И така, Стефан, премина първият ден от моето пленничество и злочестина.
Колко добре опознах малката къща. Колко добре изучих скалите, отвъд които нямаше дори една пътечка, която да води надолу до плажа. Дори да имах моряшко въже, което да вържа на балюстрадата, пак нямаше да мога да се спусна до него.
Но нека продължа с разказа си.
Вероятно бе вече пладне, когато Шарлот дойде. Когато видях с нея двете мулатки, разбрах, че не съм си ги измислил. Гледах ги, без да продумам и със студенина, докато те украсяваха стаята със свежи цветя. Бяха изпрали и изгладили ризата ми. Носеха и други дрехи — от лека материя, каквато предпочитат по тези места. Донесоха някаква огромна вана, плъзнаха я по пясъка, охранявани от двама мускулести роби, които трябваше да ме спрат, ако реша да избягам.