Взе си бързо душ, облече си чисти дрехи. Щом излезе от банята, видя, че закуската го чака в няколко блюда, захлупени със сребърни капаци върху застлан с дантела поднос. Старите сандвичи вече ги нямаше. Леглото беше оправено. Имаше и свежи цветя до прозореца. Майкъл се усмихна и поклати глава. Сети се за Петир ван Абел, представи си го в красива малка стая в метрополията в Амстердам през седемнайсети век. Дали самият той вече бе член на ордена? Дали и него щяха да обгърнат с цялата тази секретност, легитимност и сигурност? И как ли ще приеме това Роуан? Трябваше да обясни на Аарън толкова много неща за нея…
Изпи разсеяно първата си чаша кафе, отвори следващата папка и започна да чете.
Осемнадесет
Беше пет и половина сутринта, когато Роуан най-после тръгна за летището. Слатъри караше ягуара. Очите й бяха като стъклени, зачервени, докато тя инстинктивно и тревожно се взираше в трафика. Не се чувстваше добре, че е отстъпила контрола на колата на друг. Но Слатъри се съгласи да задържи ягуара, докато я няма, затова трябваше да свикне с него. Освен това всичко, което искаше в момента, бе да е в Ню Орлиънс. Останалото можеше да върви по дяволите.
Последната й вечер в болницата премина почти както бе планирано. Прекара часове в обиколки със Слатъри, запознаваше го с пациентите, сестрите, стажантите, щатните лекари, въобще правеше всичко възможно, за да бъде преходът най-безболезнен за всички. Нямаше да е лесно. Слатъри беше несигурен и завистлив човек. Постоянно правеше неодобрителни забележки под нос, подиграваше се на пациентите, сестрите и другите лекари по начин, който те караше да мислиш, че Роуан е напълно съгласна с него, когато всъщност не беше. Той се отнасяше с изконна нелюбезност към всички, които смяташе за по-нисши от себе си.
Но беше твърде амбициозен, за да е лош лекар. Беше внимателен и умен.
И въпреки че не й се нравеше да му предава работата си, Роуан все пак беше доволна, че той дойде. Сега усещането, че няма да се върне тук, ставаше все по-силно. Опитваше се да си припомня, че няма причина за него. И все пак не можеше да се отърси от чувството. Особеното сетиво й казваше да подготви Слатъри да я замести за неопределено време, и тя направи точно това.
В единайсет вечерта, когато бе решила да тръгне за летището, един от нейните пациенти — случай на аневризма — започна да се оплаква от жестоки болки в главата и получи внезапна слепота. Това можеше да означава единствено, че има нов кръвоизлив. Операцията, която бе насрочена за идния вторник и трябваше да бъде направена от Ларк, сега бе извършена от Роуан и Слатъри.
Никога не бе влизала в операционната така разсеяна. Дори докато й връзваха стерилната престилка, тя се тревожеше, че ще закъснее за полета за Ню Орлиънс, тревожеше се за погребението, че ще изгуби още няколко часа при прекачването в Далас и няма да види майка си, преди да я положат в земята.
Когато огледа операционната, си помисли, че това всъщност й е последният път. Че никога няма да влезе отново в тази зала, въпреки че не знаеше защо.
Накрая обичайната завеса падна и я отдели от миналото и бъдещето. Пет часа оперира заедно със Слатъри, като не му позволи да поеме нещата, макар да бе наясно, че той го иска.
Остана в реанимацията с пациента си още четирийсет и пет минути. Не й се искаше да го напуска. Няколко пъти полага длани на раменете му и се опита да види какво става в мозъка му. Дали наистина му помагаше, или просто се опитваше да успокои самата себе си? Нямаше представа. И все пак го направи, вложи повече усилия отвсякога, дори му прошепна на глас, че сега вече трябва да е добре, че слабостта в стената на артерията е поправена.
— Желая ви дълъг живот, господин Бенджамин — прошепна тя тихичко. Зад затворените си клепачи, виждаше как кръвта циркулира в мозъка му. През нея мина лека тръпка. После плъзна ръка върху неговата и разбра, че той ще се оправи.
Слатъри стоеше на прага, изкъпан и обръснат, готов да я закара до летището.
— Хайде, Роуан, излизай оттук, преди да се е случило още нещо.
Тя отиде в кабинета си, изкъпа се в малката баня и облече чист ленен костюм. Реши, че е твърде рано да се обажда в „Лониган и синове“, дори и при часовата разлика. Излезе от Университетската болница с буца в гърлото. Толкова много години от живота й бяха минали тук. В очите й заплуваха сълзи, но тя не им позволи да потекат.