— Добре ли си? — попита я Слатъри, когато изкарваше колата от паркинга.
— О, да — отвърна тя. — Просто съм уморена. — Ужасно й бе омръзнало да плаче. През последните няколко дни бе плакала повече, отколкото през целия си живот досега.
Когато направиха ляв завой и слязоха от магистралата към летището, тя се хвана, че мисли за Слатъри, за това, че не е по-амбициозен от останалите лекари, които познаваше. Знаеше почти със сигурност, че той я презира, и то по съвсем прости и отегчителни причини — защото беше изключителен хирург, защото имаше работата, която той искаше, и защото можеше скоро да се върне.
Някакъв обезсилващ хлад премина през нея. Знаеше, че долавя мислите му. Ако самолетът й се разбиеше, той щеше да заеме мястото й завинаги. Погледна го, очите им се срещнаха за секунда и тя долови мимолетно смущение в погледа му. Да, това бяха мислите му.
Колко ли пъти бе ставало така, и най-често, когато беше уморена? Може би сега защитите й бяха паднали, спеше й се и тази малка, омразна телепатична сила се активираше и й сервираше най-неприятното знание, което изобщо не искаше да получава. Беше й болно. Не искаше да бъде близо до Слатъри.
Но все пак бе добре, че той толкова много иска работата й, че е на разположение да я поеме, когато на нея й се налага да замине.
Сега с пълна яснота осъзна, че колкото и да обича Университетската болница, за нея нямаше голямо значение къде ще практикува медицина. Можеше да е във всеки добре оборудван медицински център, в който сестрите и техническият персонал можеха да й предоставят нужната подкрепа.
Тогава защо да не каже на Слатъри, че няма да се върне? Защо да не сложи край на вътрешния му конфликт, просто така, за негово добро? Причината беше проста. Не знаеше защо бе толкова уверена, че напуска завинаги. Сигурно имаше нещо общо с Майкъл, с майка й, но беше напълно ирационално, като всяко предчувствие.
Още преди колата да спре до тротоара, тя отвори вратата. Изскочи от колата и нарами чантата си.
И тогава осъзна, че се взира в Слатъри, който вадеше куфара й от багажника. През нея отново премина хладна тръпка, бавно, угнетяващо. Видя злоба в очите му. Какво ли мъчение бе тази нощ за него. Колко силно искаше тази работа! И толкова много мразеше Роуан. Нищо в маниера й, в личните й и професионални качества не успяваше да провокира у него доброжелателност. Той просто не я харесваше. Тя усети това почти осезаемо, когато пое куфара от ръката му.
— Е, всичко добро, Роуан — каза той с престорена сърдечност. — Надявам се да не се върнеш.
— Слат — каза тя, — благодаря ти за всичко. Искам да ти кажа и още нещо. Не мисля, че… Всъщност има голяма вероятност да не мога да се върна.
Той едва успя да скрие радостта си. Тя почти го съжали, докато гледаше напрегнатите движения на устните му, когато се опита да запази неутрално изражение. Сама усети радостта и топлината, която го сгря.
— Просто имам предчувствие — каза тя. (И то много силно!) — Разбира се, сама ще кажа това на Ларкин, когато му дойде времето, официално…
— Разбира се.
— Но ти спокойно можеш да окачваш картини в кабинета — продължи Роуан. — И ползвай колата. Предполагам, че по някое време ще изпратя да ми я докарат, но май няма да е скоро. Ако искаш да я купиш, ще ти дам много добра цена.
— Какво ще кажеш за десет хиляди в брой, знам, че е…
— Става. Напиши ми чек, когато ти изпратя новия си адрес. — Тя му помаха и тръгна към стъклените врати.
Някакво сладко вълнение я обля като слънчев лъч. Дори със зачервени от безсъние очи и много уморена, почувства огромното значение на момента. На бюрото за билети поиска първа класа, еднопосочен.
Влезе в един магазин за подаръци, за да купи чифт големи тъмни очила, които й се видяха разкошни, и една книжка — някаква абсурдна мъжка фантазия за невъзможен шпионаж и безкраен риск, която също й се видя разкошна.
В „Ню Йорк Таймс“ пишеше, че в Ню Орлиънс е горещо. Добре, че си бе облякла ленения костюм, пък и се чувстваше хубава с него. Забави се известно време в залата, среса си косата и дори си сложи бледо червило и крем-руж, които не бе докосвала от години. После нагласи черните очила.
Докато седеше в пластмасовия стол до входа, се чувстваше сякаш абсолютно безтегловна. Без работа, изоставила къщата в Тибурон. И без колата на Греъм, която сега Слат сигурно щастливо караше към Сан Франциско. Е, нека бъде твоя, докторе. Никакви съжаления, никакви тревоги. Беше свободна.