„Стига, не ми разказвай тази история, стига, Глория Мейфеър, знаеш, че не вярвам в такива неща и трябва да се засрамиш, че ги говориш. Горката Нанси, има си толкова грижи, горката, тя живее като светица и ти знаеш, че е така!“
Колкото до външния вид, членовете на семейството са такава мешавица от гени, че по всяко време и във всяко поколение се появяват всевъзможни комбинации в цвета на кожата и косата, в телосложението и чертите на лицето. При тях няма характерен тип.
Все пак някои членове на Таламаска твърдят, че проучването на всичките съществуващи фотографии, скици, както и репродукции на портрети в нашите досиета, разкриват серия от повтарящи се черти.
Например има група родственици, които са високи и руси (в това число и Лайънъл Мейфеър) и явно напомнят на Петир ван Абел — всички са със зелени очи и ясно изразени брадички.
Има и група на много бледи и деликатни Мейфеър, които винаги са със сини очи и са ниски. В нея може да бъде включена не само Дебора, но и Деидре Мейфеър, настоящата наследница и „вещица“, както и майка на Роуан.
Третата група са тъмнооки, тъмнокоси Мейфеър с дълги кости. Тук влизат Мери Бет Мейфеър, чичовците й Клей и Винсент, а също и Анжелик Мейфеър от Сан Доминго.
Друга група — с малки черни очи и черни коси — са родственици с типично френски външен вид. Те са с малка, кръгла глава и доста изпъкнали очи, както и с много къдрави коси.
Накрая идва групата на много светлите, студени на вид Мейфеър — всичките руси, със сиви очи и много деликатно телосложение, въпреки че са високи. В тази група влизат Шарлот от Сан Доминго (дъщерята на Петир ван Абел), Мари Клодет, която довежда семейството в Луизиана, дъщерята на Стела, Анта Мейфеър, и нейната внучка — доктор Роуан Мейфеър.
Членове на ордена често отбелязват една много особена прилика. Например доктор Роуан Мейфеър от Тибурон, Калифорния, напомня силно на своя предшественик Жулиен Мейфеър, и то повече, отколкото на русите членове на семейството. Карлота пък, като млада, много прилича на Шарлот.
(Разследващият се чувства длъжен да отбележи, че що се отнася до външния вид на членовете на семейството, лично той не вижда нищо такова на изображенията. Наистина има прилики, но различията са далече по-големи. Семейството не изглежда нито определено ирландско, нито френско, нито шотландско, нито каквото и да било друго.)
Що се отнася до ирландското влияние и ирландските черти, не бива да забравяме, че историята на семейството е такава, че не може да се каже със сигурност кой е баща на всяко от децата. И както по-късните „легенди“ на наследниците от двайсети век ще покажат, кръвосмесителните връзки във всяко поколение изобщо не са били тайна. И все пак в рода определено се усеща ирландско културно влияние.
Трябва да отбележим и че в началото на двайсети век семейството започва да наема все повече ирландски слуги, които се превръщат в безценен източник на информация за Таламаска. Не е лесно да се определи до каква степен те са допринесли за това да съзираме ирландски черти у Мейфеър.
Наемането на тези ирландски работници няма нищо общо с ирландската идентичност на семейството. По онова време това е било нещо като традиция — да се наемат ирландци, които живеели в така наречения Айриш Ченъл, на крайбрежието — между река Мисисипи и Мегазин стрийт, най-южната граница на Гардън Дистрикт. Някои от тях ставали прислужници и коняри, други идвали на работа само през деня или при необходимост. Като цяло те не били така лоялни, както чернокожите слуги, и говорели много и свободно за всичко, което ставало на Първа улица.
Но въпреки че е изключително ценна за Таламаска, тяхната информация все пак е от такъв вид, че трябва да бъде внимателно преценявана.
Ирландските слуги, работили в и около къщата, като цяло били склонни да вярват в призраци, в свръхестествени сили и в умението на жените Мейфеър да призовават духове. Иначе казано, били силно суеверни хора, така че техните истории за чутото или видяното там често граничат с фантазията и съдържат зловещи описания.
Въпреки това по очевидни причини този материал е изключително значим. И в повечето от разказаното от ирландските слуги можем да открием познати мотиви.
Така че няма да е неоправдано, ако в заключение кажем, че през първото десетилетие на двайсети век семейство Мейфеър от Първа улица са се смятали за ирландци, като дори често са правили забележки в този смисъл. Мнозина от приближените им — слуги и равни — са смятали, че те са откачени и ексцентрични типично по ирландски, както и склонни към всякакви патологии. Неколцина критици на семейството ги наричат „напълно смахнати ирландци“. А германският свещеник от църквата „Свети Алфонс“ веднъж ги описва като „вечно пребиваващи в келтска мъгла“. Някои техни съседи и приятели наричат сина на Мери Бет, Лайънъл, „безумен ирландски пияница“, както всички бармани по Мегазин стрийт наричали баща му.