За всеки, който разглежда случая съвсем обективно, е очевидно и че по ред причини Стюарт не е бил най-подходящият човек за тази мисия.
Преди да се отправим заедно с него към Ню Орлиънс, нека обясним накратко кой всъщност е бил той. Пълното му досие се пази в нашите архиви и със сигурност си струва да се прочете. Защото той е бил предан и съвестен член на ордена цели двайсет и пет години и разследваните от него случаи на обладаване от духове са описани в около сто и четирийсет различни досиета.
Животът на Стюарт Таунсенд
Доколко животът на Стюарт е свързан със случилото се с него или с историята на вещиците Мейфеър, не мога да кажа. Зная, че тук съм включил повече, отколкото е нужно, и съм длъжен да обясня защо, с оглед на това, че за Артър Лангтри отделям доста по-скромно място.
Мисля, че помествам този материал в чест на паметта на Стюарт и като вид предупреждение. Но както и да е.
Стюарт привлякъл вниманието на ордена, когато станал на двайсет и две години. Нашите офиси в Лондон получили от един от многото ни агенти в Америка малка вестникарска статия за Стюарт Таунсенд или „Момчето, което е било някой друг цели десет години“.
Стюарт бил роден в малък град в Тексас през 1895 г. Баща му бил местен лекар, интелектуалец и уважаван човек. Майката била от заможно семейство и се занимавала с благотворителност, както подобава на възпитанието й. Имала две бавачки за седемте си деца, от които Стюарт бил най-големият. Живеели в голяма бяла викторианска къща с обточена с върби алея на единствената модна улица в града.
Стюарт отишъл да учи в пансион в Нова Англия, когато станал на шест години. От самото начало се проявявал като отличен ученик и по време на летните ваканции у дома бил нещо като отшелник — до късно през нощта четял в стаята си на последния етаж на къщата. Обаче имал доста приятели сред децата на малобройната, но все пак влиятелна аристокрация на градските служители, адвокати и заможни земевладелци. Като че бил харесван от всички.
Когато станал на десет, Стюарт прекарал сериозна треска, чиято причина не била установена. Баща му накрая заключил, че е следствие от някаква инфекция, но не намерил истинско обяснение. Стюарт останал в безсъзнание цели два дни.
Когато се съвзел, вече не бил Стюарт, а някой друг. Освен това този някой твърдял, че е млада жена на име Антоанет Фийлдинг, която говорела с френски акцент и свирела много добре на пиано. Тя като че ли не била много наясно нито на каква възраст е, нито къде живее, нито какво прави в къщата на Стюарт.
Той самият знаел френски, но изобщо не можел да свири на пиано. Когато седнал пред прашния роял в салона и започнал да свири Шопен, всички в семейството помислили, че ще изгубят ума си.
Стюарт искрено вярвал, че е момиче, и плачел жаловито, когато се видел в огледалото. Майка му не можела да издържа това и излизала от стаята. След седмица на истерично и меланхолично поведение, Стюарт-Антоанет бил принуден да спре да моли за рокли и да приеме факта, че сега е в тяло на момче. Както и да повярва, че е Стюарт Таунсенд, и да върши онова, което се очаква от него.
Връщането в училище обаче било немислимо. Стюарт-Антоанет, когото близките започнали да наричат Тони за краткост, прекарвал дните си пред пианото и в писане на мемоари в един огромен дневник, защото той, или тя, се опитвал да разреши мистериозната си същност.
Доктор Таунсенд прочел тези записки и установил, че френският, на който са написани, е далече извън възможностите на неговия десетгодишен син. Освен това осъзнал и че спомените на детето от Париж са спомени за Париж от четирийсетте години на деветнайсети век, както личало от всички споменавания на опери, пиеси и превозни средства.
От тези мемоари станало ясно, че Антоанет Фийлдинг е дъщеря на французин и англичанка. Баща й не се омъжил за майка й, Луиза Фийлдинг, и Антоанет трябвало да живее странен и усамотен живот в Париж като разглезена дъщеря на елитна проститутка, която се опитвала да опази детето си от мръсотията на улицата. Голямата й дарба и утеха била музиката.
Силно впечатлен от това, доктор Таунсенд уверил жена си, че ще стигнат до дъното на мистерията и започнал разследване чрез писма, за да открие дали в Париж наистина е живяла личност на име Антоанет Фийлдинг.
Това му отнело около пет години.
През цялото това време Антоанет останала в тялото на Стюарт, постоянно свирела на пиано и ако направела опит да излезе на улицата, непременно се губела или пък била тормозена от местните хулигани. Накрая изобщо спряла да излиза от къщи и станала нещо като истеричен инвалид, като настоявала да оставят храната пред вратата й и слизала да свири на пиано само през нощта.