— Стюарт! — извиках аз отчаяно, но образът потъмня и през него видях някаква жена от плът и кръв, която очевидно изобщо не го забелязваше. Беше изключително красива и забърза надолу по стълбите към мен, подмина ме като вихър от коприна с цвят на праскова и подрънкващи бижута и остави след себе си облак сладък парфюм.
Стюарт беше изчезнал. Миризмата на разложение също я нямаше. Жената измърмори някакво извинение, когато се блъсна леко в мен, после извика нещо на една групичка хора във фоайето долу.
После тя се обърна назад. Аз стоях и гледах към върха на стълбището, без да й обръщам внимание, взирах се в празните сенки на горния етаж, когато усетих, че тя стиска ръката ми.
— Но партито е долу — каза ми и ме дръпна леко.
— Търся тоалетната — отвърнах аз, защото в момента не можах да измисля нищо друго.
— Долу е, душко — рече тя. — До библиотеката е, ще ти покажа, точно зад стълбището.
Последвах я тромаво надолу към огромната, но слабо осветена северна стая. Библиотеката, да, със сигурност беше това, защото от пода до тавана стените бяха покрити от лавици с книги. Беше обзаведена с тъмни мебели и я осветяваше една-единствена лампа в дъното, до кървавочервена завеса. Над мраморната камина висеше огромно тъмно огледало и отразяваше единствената светлина, като в светилище.
— Ето там е — посочи ми дамата и бързо излезе. Изведнъж забелязах, че на кожения диван се прегръщаха мъж и жена. Видяха ме, станаха и забързано тръгнаха към вратата.
Всичко тук бе потънало в прах и тишина. Усещаше се дъх на гниеща кожа и хартия. Изведнъж почувствах огромно облекчение, че останах сам.
Отпуснах се в едно кресло с облегалки за главата пред камината, гърбом към тълпата, която сновеше из фоайето. Виждах отраженията на хората в огледалото и за момент се почувствах в безопасност. Молех се още някоя влюбена двойка да не потърси усамотение тук.
Извадих кърпата си и избърсах лицето си. Потях се ужасно, опитвах се да си спомня всяка подробност от видяното.
Всеки има свои теории относно привиденията; защо се явяват в този или онзи вид, или защо правят това или онова. Моите теории по въпроса вероятно ще се различават от всички останали. Но докато седях там, бях сигурен в едно — Стюарт беше избрал да ми се яви в този вид, раздърпан и вече гниещ, по една-единствена причина, а именно защото останките му бяха в тази къща! И все пак той ме умоляваше да се махна оттук! Предупреждаваше ме.
Дали това предупреждение се отнасяше за цялата Таламаска, или единствено за Артър Лангтри. Седях и се чудех, усещах как пулсът ми се успокоява. Както винаги след подобно преживяване, изпитвах прилив на адреналин, стремеж да разкрия всичко, което лежи и зад най-малката проява на свръхестественото, което съм зърнал дори само за миг.
Бях разярен, дълбоко, горчиво разярен, на онзи или онова, което беше убило Стюарт.
Но сега най-важният въпрос беше как да постъпя. Разбира се, щях да говоря със Стела. Но каква част от тази къща можех да разгледам, преди да й се представя? Ами предупреждението на Стюарт? Каква точно беше опасността, за която трябваше да се подготвя?
Обмислях всичко това, без да забележа никаква промяна в глъчката откъм коридора зад мен, когато внезапно осъзнах, че нещо в непосредственото ми обкръжение е претърпяло радикална промяна. Вдигнах бавно поглед. В огледалото се отразяваше една самотна фигура. Стреснат, аз погледнах през рамо, но зад мен нямаше никого. И тогава отново се обърнах към мътното и тъмно огледало.
Един мъж се взираше в мен от някакво отвъдно селение. Докато го оглеждах, ме заля вълна от адреналин, която изостри сетивата ми. Образът ставаше все по-ясен и по-ярък, докато не се превърна в млад мъж със светла кожа и тъмнокафяви очи. Той се взираше ядосано и заплашително именно в мен.
Накрая образът стана абсолютно реален. Беше толкова жив, сякаш в някаква стая зад огледалото се бе скрил истински човек, бе махнал стъклото и се взираше в мен през празната рамка.
Никога, през всичките години в Таламаска, не бях виждал така живо привидение. Мъжът изглеждаше на трийсетина години, кожата му беше съвършена, с руменина по бузите и леко по-светла под очите. Дрехите му бяха много старомодни, с висока бяла якичка и голяма копринена вратовръзка. Косата му беше вълниста и леко разрошена, сякаш току-що бе прекарал пръсти през нея. Устата му изглеждаше мека, млада и леко румена. Виждах изящните очертания на устните. Като че ли видях и леката сянка на обръснатата брада.