Ако не успеем да се видим в Лондон, моля ви, приемете съвета ми. Не изпращайте друг на онова място. Поне засега. Наблюдавайте и чакайте, както гласи и нашето мото. Разгледайте доказателствата, опитайте се да извлечете някакви поуки от случилото се. И най-вече — проучете добре досието на вещиците Мейфеър. Проучете го в дълбочина и подредете материалите.
Лично аз смятам, че нито Лашър, нито Стела имат нещо общо със смъртта на Стюарт. И все пак останките му са под онзи покрив.
Съветът обаче може да разгледа данните на спокойствие. И отново повтарям — не изпращайте никого.
Не можем да се надяваме на възмездие в съда по отношение на Стюарт. Не можем да се надяваме на законово разрешаване на проблема. Дори при разследването, което неизбежно ще последва ужаса от тази нощ, няма да бъде предприет обиск на къщата и имота на Мейфеър. Как можем ние да се надяваме да предприемем подобно нещо?
Но Стюарт никога няма да бъде забравен. И аз съм достатъчно мъж, дори в заника на живота си, за да вярвам, че трябва да има възмездие както за него, така и за Петир. Въпреки че не зная върху кого ще се стовари то.
Не говоря за отмъщение. Говоря за разкриване, за разрешение на проблема. Говоря за последната, разобличителна светлина на истината.
Тези хора, тези Мейфеър, вече не знаят кои са всъщност. Твърдя, че младата жена беше невинна. Убеден съм в това. Но ние знаем. Ние знаем. И Лашър знае. А кой е Лашър? Кой е призракът, който реши да ми покаже болката си; който избра да ми покаже дори сълзите си?"
Артър пуснал това писмо от Сейнт Луис, Мисури. Едно написано под индиго копие било изпратено два дни по-късно от Ню Йорк с кратък послепис, в който Артър съобщавал, че е резервирал каюта в кораб за Англия и ще отпътува в края на седмицата.
След два дни в морето Артър позвънил на корабния лекар и се оплакал от болки в гърдите. Помолил за лекарство за стомашно разстройство. След половин час лекарят го открил мъртъв, очевидно от инфаркт. Било шест и половина вечерта на седми септември хиляда деветстотин двайсет и девета година.
Артър написал още едно кратко писмо на кораба в деня преди смъртта си. То било открито в джоба му, когато го намерили.
В него той казва, че не се чувства добре и страда от ужасни пристъпи на морска болест, каквито не бил изпитвал от години. Дори на няколко пъти започвал да се опасява, че е сериозно болен и няма да види вече метрополията.
„Има толкова неща за Мейфеър, които искам да обсъдя с вас. Толкова много идеи ми минават през главата. Ами ако отведем този дух? Ако го поканим да дойде при нас?
Но каквото и да правите, не изпращайте друг в Ню Орлиънс — не сега, не и докато онази жена, Карлота Мейфеър, е жива.“
Двадесет и едно
Той я целуна, докато галеше гърдите й. Удоволствието беше толкова голямо. Парализиращо. Тя се опита да повдигне глава, но не можа да помръдне. Несекващият рев на самолетните двигатели я унасяше. Да, това беше сън. И все пак изглеждаше толкова реален. Тя отново потъна в него. Само след четирийсет и пет минути щяха да кацнат на международното летище на Ню Орлиънс. Трябваше да се опита да се събуди. Но тогава той я целуна отново, езикът му нежно се плъзна в устата й, а пръстите му докосваха зърната й, щипеха ги, сякаш беше гола под малкото вълнено одеяло. О, той знаеше как да го направи, щипеше ги бавно, но силно. Тя се извърна към прозореца, въздъхна и опря колене в стената на кабината. Никой не я забеляза. Първа класа беше почти празна. Почти пристигаха.
Той отново ощипа зърната й, само че малко по-силно, о, беше толкова прекрасно. Не можеш да си твърде груб, наистина. Притисни по-силно устни към моите. Изпълни ме с езика си. Тя отвори уста срещу неговата, а пръстите му докоснаха косата й и изпратиха ново, неочаквано усещане през нея, като леко изтръпване. Беше истинско чудо — усещанията й някак се смесваха, като меки и все пак ярки цветове, тръпки пълзяха по голия й гръб и по ръцете й, а плътта между краката й гореше и пулсираше. Ела в мен! Искам да ме изпълниш, да, с език, ела в мен целия, хайде! Той беше огромен и все пак гладък, окъпан от нейните сокове.
Тя свърши тихо, трепереше под одеялото, косата й бе паднала на лицето. Смътно осъзнаваше, че не е гола, че наоколо няма никой, който да я докосва, никой не би могъл да й достави такова удоволствие. И все пак то продължаваше, сърцето й щеше да замре, кръвта й пулсираше в лицето, по хълбоците и прасците й се разливаха вълни.