И така нататък и така нататък, все в тоя дух дни наред. Горният фрагмент е записан дословно от лекаря в болничното досие, а след него има бележка, че „пациентът продължава да говори за «нея» и «него», като явно смята, че един от тях е демонът“. Или „отново започна да бълнува неразбираемо, настоява, че някой го е принудил да стигне до това, но не става ясно кой.“
В навечерието на погребението на Стела, три дни след убийството, Лайънъл се опитал да избяга, но го заловили и оттогава го държали постоянно в усмирителна риза.
— Не мога да разбера как успяха да закърпят Стела, но тя изглеждаше наистина прекрасно — казал един от братовчедите много по-късно.
— Това наистина беше последното празненство на Стела. Тя беше оставила подробни инструкции как точно да бъде организирано погребението. Знаете ли какво чух по-късно? Че е написала всичко, когато била на тринайсет. Представяте ли си, що за романтични идеи за едно тринайсетгодишно дете!
Юридическите слухове обаче говорят друго. Инструкциите на Стела за погребението й (които нямали никаква юридическа стойност) били включени към завещанието й, което тя написала през 1925 година след смъртта на Мери Бет. И въпреки целия им романтичен ефект те били съвсем прости. Поклонението да се извърши в къщата. Да се съобщи на цветарите, че „предпочитаните цветя“ са кала или някакъв друг вид бяла лилия. Приземният етаж да бъде осветен единствено със свещи. Да бъде сервирано вино. Бдението да продължи от момента на полагане на ковчега в салона до отнасянето му в църквата за погребалната служба.
Но по всички стандарти било романтично това, че Стела била облечена в бяло в отворен ковчег в предния край на дългия салон. А десетките восъчни свещи хвърляли доста живописна светлина.
— Знаете ли на какво приличаше? — казва един от братовчедите. — На майска процесия! Да, с всичките тези лилии, с този аромат, и Стела, като истинска Майска кралица в бяло.
Кортланд, Баркли и Гарланд посрещали братовчедите, които идвали със стотици. На Пиърс било позволено да изкаже съболезнованията си, но веднага след това бил изпратен при семейството на майка си в Ню Йорк. Огледалата били закрити по стара ирландска традиция, въпреки че никой така и не разбрал по чие нареждане.
На погребалната меса дошли дори още повече хора, защото братовчедите, които Стела не канела на Първа улица приживе, дошли директно в църквата. Тълпата на гробището била многолюдна като на погребението на Мери Бет.
— Сигурно разбирате, че скандалът беше огромен! — казва Ъруин Дандрич. — Това беше убийството на годината! А и Стела си беше Стела. За някои хора не съществуваше по-интересно нещо. Знаете ли, че в самата нощ на убийството двама различни млади мъже от моето обкръжение се влюбиха в нея! Можете ли да си представите? И двамата не я бяха виждали преди и онази нощ се скараха за нея. Единият настояваше, че другият трябва да му отстъпи шанса да си опита късмета, а онзи казваше, че първи заговорил за нея. Боже господи, партито бе започнало в седем, а до осем и половина тя вече беше мъртва!
Нощта след погребението на Стела Лайънъл се събудил с писъци в лудницата.
„Той е тук, не иска да ме остави на мира.“
Останал в усмирителна риза до края на седмицата и накрая, на четвърти ноември, бил преместен в тапицирана килия. Докато лекарите спорели дали да му приложат електрошок, или просто да го държат упоен, Лайънъл клечал в ъгъла, неспособен да освободи ръцете си от усмирителната риза, скимтял и се опитвал да извръща глава от невидимия си мъчител.
Сестрите разказали на Ъруин Дандрич, че той крещял на Стела да му помогне.
„Той ще ме подлуди. О, защо, за бога, просто не ме убие? Стела, помогни ми. Стела, кажи му да ме убие.“
Коридорите кънтели от писъците му.
— Не исках да му слагам повече инжекции — казала на Дандрич една от сестрите. — Той като че никога не спеше. Непрестанно се бореше с демоните си, мърмореше и проклинаше. Така беше по-лошо за него, струва ми се.
„Той е обявен за напълно и неизлечимо луд — пише един от частните ни детективи. — Разбира се, ако беше излекуван, може би щеше да бъде изправен пред съда за убийството. Господ знае какво е казала Карлота на властите. Вероятно нищо. Вероятно никой нищо не е и питал.“
Сутринта на шести ноември, сам и оставен без наблюдение, Лайънъл очевидно получил гърч и умрял от задушаване, защото си глътнал езика. Нямало никакво бдение в погребалната зала на Мегазин стрийт. Братовчедите били върнати сутринта на погребението, като им било казано да идат направо на службата в „Свети Алфонс“. Там пък специално наетите организатори на погребението им казали да продължават към гробището, защото госпожица Карлота искала всичко да е по-тихо.