Вероятно най-приемлив е сценарият, в който са замесени всички заподозрени. Може Стела да е поканила Таунсенд на Първа улица, където той е срещнал смъртта си чрез намесата на Лашър. Ами ако паникьосаната Стела се е обърнала към Карлота или Лайънъл, или дори към Пиърс за помощ да скрие тялото и да се погрижат никой в хотела да не каже и дума?
За нещастие този сценарий, както и останалите, оставя твърде много въпроси. Защо, например, Карлота би участвала в подобно злодеяние? Не е ли можела да използва смъртта на Таунсенд, за да се отърве веднъж завинаги от малката си сестра? А колкото до Пиърс, почти невероятно е такъв невинен младеж да участва в подобно нещо. (Пиърс винаги е живял почтен живот.) А колкото до Лайънъл, трябва да си зададем въпроса: ако той е знаел за смъртта или изчезването на Стюарт, какво би го спряло да разкаже и за него, когато вече е „неизлечимо луд“? Той със сигурност е казал достатъчно за всичко останало, случило се на Първа улица, или поне така говорят записките.
И накрая можем да попитаме: ако някой от тези малко вероятни заподозрени наистина е помогнал на Стела да зарови тялото в задния двор, защо ще си прави труда да прибира вещите на Таунсенд от хотела и да подкупва персонала да не казва, че е бил там?
Погледнато в ретроспекция, вероятно от Таламаска са сгрешили, като са изоставили разследването на смъртта на Стюарт, защото никой не е настоявал пред полицията да продължи работата по случая. Всъщност настоявали сме. И семейството на Стюарт настоявало, когато научило за изчезването му. Но както една изтъкната адвокатска фирма в Ню Орлиънс информирала доктор Таунсенд: „Нямаме абсолютно нищо, за да продължим. Не можем да докажем, че този млад мъж изобщо е бил тук!“.
В дните след убийството на Стела никой не искал да безпокои Мейфеър с още въпроси за мистериозния тексасец от Англия. Нашите детективи, включително и най-добрите в бизнеса, не успели да накарат никой от хотела да проговори, нито пък да открият и следа към онзи, който им е платил. Глупаво е да се мисли, че полицията е щяла да се справи по-добре.
Има обаче едно много интересно „мнение“ на съвременниците, което трябва да отбележим, преди да изоставим това престъпление като неразкрито; и това е последният коментар на Ъруин Дандрич по случая. Той разговарял с един от нашите частни детективи във Френския квартал по Коледа на 1929 година.
„Ще ви кажа каква е тайната към разбирането на това семейство — казал Дандрич. — Наблюдавам ги от години. Не само заради вашите странни птици от Лондон. Наблюдавам ги така, както ги наблюдават всички останали — винаги се чудя какво се случва зад спуснатите завеси. Тайната е, че Карлота Мейфеър не е абсолютно порядъчната ревностна католичка, за каквато винаги се е представяла. Има нещо мистериозно и зло около тази жена. Тя е деструктивна и отмъстителна. Готова е по-скоро да гледа как малката Анта полудява, отколкото да й позволи да израсне като Стела. Предпочита да гледа онази къща мрачна и изоставена, отколкото да остави хората да се забавляват.“
На повърхността тези забележки изглеждат опростенчески, но може би в тях има повече истина, отколкото можем да предположим. Пред света Карлота Мейфеър винаги се е представяла за порядъчна, разсъдлива и добродетелна. От 1929 година тя присъства на всяка служба в „Богородица на безкрайната благодат“ на Притама стрийт, прави щедри дарения на църквата и нейните организации, и въпреки че води лична война с „Мейфеър и Мейфеър“ по управлението на парите на Анта, тя винаги е щедра към нея самата. Заема пари на всекиго и на всички нуждаещи се Мейфеър. Изпраща скромни подаръци за рождени дни, сватби, кръщенета, дипломирания и присъства на погребенията, дори от време на време кани братовчеди на обяд или чай.
За онези, които били така горчиво обидени от Стела, Карлота е добра жена, пазителката на къщата на Първа улица, която самопожертвувателно се грижи за лудата дъщеря на Стела и за другите си подопечни — Милата Мили, Нанси и Бел.
Тя никога не е била критикувана заради това, че не отваря къщата за сродниците си или пък отказва да възобнови семейните срещи. Напротив, всички разбирали, че отговорностите й са твърде много. Никой не искал да я ангажира още повече. И наистина, с течение на времето тя станала нещо като светица за семейството.
Моето мнение — ако мога да го споделя — след четирийсет години изследване на това семейство е, че в думите на Ъруин Дандрич за нея има много истина. Личното ми убеждение е, че тя е не по-малка мистерия от Мери Бет или Жулиен. Ние само драскаме по повърхността на онова, което се случва в къщата на Първа улица.