Доизясняване на позицията на ордена
През 1929 година орденът решил в бъдеще да не се осъществява друг личен контакт.
Нашият директор, Евън Невил, смятал, че, първо и най-важно, трябва да последват съвета на Артър Лангтри, и второ — да се вземе на сериозно предупреждението на призрака на Стюарт Таунсенд. Освен това в бъдеще трябвало да се стои надалече от семейство Мейфеър.
Неколцина по-млади членове на съвета смятали обаче, че трябва да поддържат контакт чрез писма с Карлота Мейфеър. Каква вреда можело да има от това, спорели те, и какво право имаме ние да не й предоставяме информацията си? Но защо трябвало да й се дава тази информация? Как ще бъде обяснено съществуването й? Трябвало да се подготви нещо като резюме. Със сигурност най-ранните записи — писмата на Петир ван Абел — трябвало да й бъдат предоставени, заедно с генеалогичните таблици, изработени от ордена.
Това предизвикало яростен и жлъчен дебат. По-старите членове на ордена напомнили на по-младите си братя, че е вероятно точно Карлота Мейфеър да е отговорна за смъртта на Стюарт Таунсенд и още по-вероятно — за смъртта на сестра си Стела. Какво задължение бихме могли да имаме към такъв човек? Подобно разкритие трябвало да бъде направено пред Анта, но за това и дума не можело да става, докато тя не стане на двайсет и една години.
Пък и без да има наш човек на място, как точно тази информация щяла да бъде предадена на Карлота Мейфеър и що за информация щяла да е тя?
През 1929 година описанието на историята на семейство Мейфеър все още не било готово за „чужди очи“. При подготовката на това дискретно резюме всички имена на свидетели и изследователи трябвало да се заличат, и отново — защо изобщо подобно нещо да бъде давано на Карлота? Какво щяла да прави тя с него? Как би могла да го използва по отношение на Анта? Каква ще е нейната реакция? И ако дадем тази история на Карлота, защо да не я дадем и на Кортланд, и братята му? Всъщност защо да не я дадем на всички членове на рода? И ако направим това, какъв би бил ефектът от нея върху тези хора? Какво право имаме да предприемаме подобна грандиозна интервенция в техния живот?
Наистина природата на тази история била така особена, че тя включвала толкова странни и привидно мистериозни материали, на които никакво резюме не можело да бъде направено.
… И така нататък и така нататък. Дебатът ставал все по-ожесточен.
Както винаги в подобни времена, правилата, целите и етиката на Таламаска били напълно преоценени. Орденът бил принуден да потвърди пред самия себе си, че историята на семейство Мейфеър — заради нейната дължина и детайлност — е безценна за нас, като изучаващи окултното хора, и че ние трябва да продължим да събираме информация за него, без значение какво говорят по-младите членове за етиката и прочие. Но опитът да се осъществи „контакт“ се оказал огромна грешка. Трябвало да се изчака Анта Мейфеър да стане на двайсет и една и тогава много внимателно щял да бъде осъществен повторен контакт от онзи, когото орденът избере.
Когато съветът продължил да спори, станало ясно, че почти никой в ордена — включително и Евън Невил — не знае цялата история на вещиците Мейфеър. Всъщност разразил се значителен спор не само за това какво и как да се направи, но и за това какво и кога всъщност се е случило в семейство Мейфеър. Досието било твърде голямо и объркано, за да може да бъде прегледано ефективно за приемлив период от време.
Очевидно Таламаска трябвало да открие някой свой член, който да поеме досието на вещиците Мейфеър като своя единствена задача — някой, способен да проучи материалите в детайли и тогава да вземе интелигентни и отговорни решения за бъдещата работа на терен. Като се имала предвид трагичната смърт на Стюарт Таунсенд, било решено този човек да е не само много вещ в изследователската работа, но и да има богат опит в полевата работа. Всъщност той трябвало да докаже, че е запознат добре с досието, като обедини всички материали в него в едно дълго, последователно и четивно повествование. Тогава и само тогава този човек щял да получи разрешение да разшири проучванията за семейство Мейфеър чрез по-директно разследване, с намерението накрая да бъде осъществен личен контакт.
С две думи, огромната задача да се резюмира досието в едно повествование била възприета като необходима подготовка за полева работа. И този подход е изключително мъдър.