Ъруин Дандрич умрял през 1952 година. Неговата роля обаче била поета от друг агент под прикритие във висшето общество, една жена на име Жулиет Милтън, която през годините събрала доста информация от Беатрис Мейфеър и от други братовчеди от долната част на града. Тя редовно обядвала с тях и те като че ли нямали нищо против това, че тя клюкарства пред тях за всички и пред всички за тях. Подобно на Дандрич Жулиет не е никак лош човек. Всъщност тя е даже мила, но с вкус към мелодрамите. Пише невероятно дълги писма на нашите адвокати в Лондон, които й плащат всяка година сума, равна на нейната рента.
Както и Дандрич, Жулиет така и не разбира на кого предоставя информацията за Мейфеър. И въпреки че повдига въпроса поне веднъж годишно, никога не настоява за отговор.
През 1953 година, когато започнах пълния превод на писмата на Петир ван Абел, прочетох докладите за дванайсетгодишната Деидре, които постъпваха по онова време. Изпращах хора да разследват всяко сведение. „Копайте — казвах им — и ми разкажете всичко за нея от самото начало. Ще ви платя добре за всяка информация.“
Поне през ранните си години Деидре явно следва пътя на майка си, защото е изключена от едно, а после и от друго училище, заради „номерата си“ и „странното си поведение“. Тя пречела на класа и избухвала в плач, без да може да бъде успокоена.
Сестра Бриджит Мари, тогава вече на шейсет години, видяла за пореден път „невидимия приятел“ в действие в училищния двор на „Свети Алфонс“. Той намирал изгубени вещи и карал цветята да летят. „Светото сърце“, училището на урсулинките, „Свети Йосиф“, „Светата Дева на ангелите“ — всички изключвали Деидре само няколко седмици след постъпването й. Детето стояло с месеци у дома. Съседите я виждали да „тича като луда“ из градината и да се катери по огромния дъб в задния двор.
В къщата вече нямало почти никаква прислуга. Дъщерята на леля Естер, Ирен, готвела и чистела. Веднъж в месеца метяла и паважа.
Всъщност Нанси Мейфеър била истинската домакиня. Тя вършела всичко със своя рязък и противен маниер, или поне така казват доставчикът и свещеникът, които от време на време се отбивали.
Милата Мили и Бел вече се били превърнали в красиви старици и се грижели за розовите храсти до страничната веранда, които някак се спасили от плевелите и сега опасвали къщата от предната ограда до задната стена.
Цялото семейство отивало в параклиса за неделната служба в девет сутринта. Малката Деидре била красива като картинка в моряшкото си костюмче и сламена шапка с панделка. Карлота била винаги в тъмен бизнес костюм и блуза с висока яка. Старите дами, Милата Мили и Бел, били облечени много официално — с черни обувки с каишки, габардинени рокли с дантела и тъмни ръкавици. Госпожица Мили и госпожица Бел често ходели заедно на пазар в почивните дни, като хващали такси от Първа улица до „Гюс Майер“ или „Годшо“, най-хубавите магазини в Ню Орлиънс, където си купували перленосиви рокли и украсени с цветя шапки с воалетки, както и други префинени дрехи. Дамите на щандовете за козметика ги познавали по име. Продавали им пудра за лице, руж и парфюм „Коледна нощ“. След това двете стари дами обядвали в ресторанта в „Д. Х. Холмс“, преди да вземат друго такси за дома. И единствено те представлявали семейството от Първа улица на всички погребения, от време на време ходели и на кръщенета, а понякога и на сватби, въпреки че рядко оставали за приема след брачната церемония.
Мили и Бел присъствали даже на погребения на външни хора от енорията, като ходели и на бденията, ако те били в „Лониган и син“. Посещавали службата на Велики четвъртък и понякога през летните нощи взимали и Деидре, като постоянно я гълчали високомерно и й давали парченца шоколад по време на службата, за да пази тишина.
Никой вече не помни да е имало нещо „не наред“ със сладката госпожица Бел.
Всъщност двете стари дами лесно спечелили симпатиите и уважението на Гардън Дистрикт, особено на семействата, които не знаели нищо за трагедиите и тайните на Мейфеър. Къщата на Първа улица вече не била единствената порутена сграда зад ръждясала ограда.
Нанси Мейфеър обаче като че била родена и отгледана от съвсем различна обществена прослойка. Дрехите й винаги били развлечени, а кафявата й коса — неизмита и небрежно сресана. Лесно било да я сбъркаш с наета прислужница. Но никой никога не поставил под въпрос, че тя е сестра на Стела, каквато, разбира се, не била. Тя започнала да носи черни обувки с връзки, когато била едва на трийсет. Плащала нацупено на доставчиците от износен портфейл или пък викала от верандата на горния етаж, за да отпрати някой амбулантен търговец.