От онова, което знаем за медицинските практики тогава, можем със сигурност да заключим, че тези процедури са включвали електричество с по-висок волтаж, отколкото се прилага днес; вероятно са били доста опасни и са причинявали загуба на паметта за часове и дори дни.
Но не знаем защо не е приложен целият курс, както е било прието. Кортланд бил категорично против подобно лечение, или поне така казва Беатрис Мейфеър. Той не можел да повярва, че е възможно да се прилага нещо толкова драстично на съвсем млад човек.
„Какво му има на това момиче?“ — попитала накрая Жулиет, а Беатрис отговорила: „Никой не знае, скъпа. Никой не знае“.
Карлота отвела Деидре у дома и там тя продължила да линее още месец, но упоритото разследване на нашите хора показва, че до Деидре в градината често е забелязвана тъмна фигура. Един доставчик от бакалията „Солан“ „си изкарал ангелите“, докато си тръгвал от къщата, защото видял „онова момиче с див поглед и странния мъж“ във високия бамбуков гъсталак до стария басейн.
Една стара мома, която живее на Притама стрийт, видяла двойката в параклиса след мръкнало. „Казах на госпожица Бел. Спрях до портата на следващата сутрин. Това не ми се струваше редно. Случи се вечерта, точно след мръкнало. Отидох в параклиса да запаля свещ и да си кажа молитвата, както винаги, а тя беше там, на една пейка отзад, с онзи мъж. Отначало почти не ги забелязах. Тя като че се изплаши, стана и изтича навън. Видях я съвсем ясно на светлината на уличната лампа. Беше Деидре Мейфеър. Не знам какво стана с младия мъж.“
Неколцина други свидетели докладват за подобни появи. Картината винаги била една и съща — Деидре и мистериозен млад мъж в сенките. Деидре и мистериозният млад мъж, който се взира в непознатия по доста разстройващ начин. Имаме петнайсет различни вариации на тези две теми.
Някои от историите стигнали и до Беатрис от Еспланада авеню. „Не знам дали някой наглежда това момиче. Тя е толкова… добре развита физически“, казва тя на Жулиет. И двете отиват на Първа улица.
„Момичето бродеше из градината. Беатрис отиде до оградата и й извика. Няколко минути Деидре като че не можеше да познае Беа. После отиде да вземе ключа за портата. Разбира се, след това говореше предимно Беатрис.
Тя е направо шокиращо красива. Може би и отчасти заради това изглежда толкова странна. Направо се влюби в една камея, която носех. Подарих й я и тя се радваше съвсем като дете. Не ми беше удобно да й намекна, че е боса и носи раздърпана памучна рокля.“
С идването на есента постъпват още доклади за скандали и крясъци в къщата. Съседите дори на два пъти викат полиция. Първият път е през септември. След две години аз успях да се сдобия с пълния разказ за случилото се.
„Не ми се искаше да ходя там — каза ми полицаят. — Нали знаете, не обичам да безпокоя семействата от Гардън Дистрикт. А и онази дама ни държа на предната врата. Казва се Карлота Мейфеър, но всички я наричат госпожица Карл. Нали я знаете, работи за съдията.
«Кой ви извика? Какво искате? Кой сте? Искам да видя картата ви. Ще се наложи да говоря със съдия Бърнис, ако дойдете отново.» Накрая партньорът ми каза, че хората са чули младата дама в къщата да пищи и че бихме искали да говорим с нея, за да се уверим, че е добре. Мисля, че госпожица Карл бе готова да го убие на място, но отиде и доведе момичето, Деидре Мейфеър. Тя плачеше и цялата трепереше. Каза на Си Джей, партньора ми: «Накарайте я да ми даде нещата на майка ми. Тя взе нещата на майка ми».
Госпожица Карл рече, че й е омръзнало от подобно «натрапване», че това щял да е последният скандал и вече нямало да има нужда да идва полиция. Ако не сме си тръгнели, щяла да се обади на съдия Бърнис. Тогава момичето изтича от къщата към патрулната кола и закрещя: «Вземете ме с вас!».
И тогава се случи нещо странно. Госпожица Карл гледаше как момичето стои на тротоара до патрулната кола и започна да плаче. Опита се да го скрие — извади кърпичката си и закри лицето си — но ние видяхме, че плаче. Момичето наистина я бе довело до края на силите й.
Си Джей попита: «Мис Карл, какво да направим?». Тя мина край него по тротоара, прегърна момичето и рече: «Деидре, искаш ли да се върнеш в лудницата? Моля те, Деидре, моля те». И после просто замлъкна. Не можеше да говори. Момичето се взираше в нея с широко отворени очи и налудничав поглед и после също се разплака.
Тогава госпожица Карл прегърна Деидре и я поведе по стълбите към къщата.“