И все пак по същото време хората в Айриш Ченъл говорят за „Деидре и мъжа“. Като под „мъжа“ не разбират човешко същество. По-голямата сестра на отец Лафърти също знае за „мъжа“. Тя се опитала да говори с брат си за него, но той не поискал да й се довери. Тя клюкарствала за това с възрастния си приятел Дейв Колинс; говорила е и пред нашия детектив, който повървял с нея по Констанс стрийт, когато тя се прибирала у дома след неделната служба.
Госпожица Роз, която работела в сакристията, сменяла покривките на олтара и се грижела за светеното вино, също знае шокиращи факти за Мейфеър и „мъжа“. „Първо беше Стела, после Анта, а сега и Деидре“, казала тя на своя племенник — колежанин в „Лойола“, който я сметнал за суеверна глупачка.
Една стара чернокожа прислужница от съседна къща също знаела за „мъжа“. Той бил стар семеен призрак и единственият призрак, когото е виждала да седи на дневна светлина с онова момиче в задната част на градината. Тя вярвала, че ще иде в ада заради това.
Точно по това време, през лятото на 1958 година, аз се подготвях да замина за Ню Орлиънс.
Бях приключил с обединяването на цялата история на семейството в една по-ранна версия на настоящото повествование, която беше почти същата. Много силно се тревожех за Деидре Мейфеър.
Усещах как психичните й сили и особено способността й да вижда духове и да разговаря с тях са на път да я доведат до лудост.
След множество дискусии със Скот Рейнолдс, новия ни директор, и няколко срещи на целия съвет, бе решено да отпътувам за Ню Орлиънс, за да реша дали Деидре Мейфеър е достатъчно голяма и стабилна, за да бъде осъществен контакт с нея.
Илейн Барет, един от най-старите и най-опитни членове на Таламаска, бе починала предната година и сега аз бях смятан, незаслужено, за водещ експерт на ордена по вещерските семейства. Моите акредитиви никога не бяха поставени под съмнение. Наистина, онези, които най-много се бяха уплашили от смъртта на Стюарт Таунсенд и Артър Лангтри — и вероятно щяха да се опасяват и във връзка с моето заминаване за Ню Орлиънс — вече не бяха сред живите.
Двайсет и три
Пристигнах в Ню Орлиънс през юли 1958 година и веднага се регистрирах в малък обикновен хотел във Френския квартал. После започнах да се срещам с нашите най-способни професионални детективи и да преглеждам някои от публичните регистри, за да съгласувам собствената си гледна точка с техните.
През годините бяхме научили имената на неколцина близки до семейство Мейфеър хора. Опитах да се свържа с тях. При Ричард Леуелин постигнах доста голям успех, както вече бе описано, и само този доклад ми отне няколко дни.
Освен това успях да „разприказвам“ една млада послушница, която преподаваше в „Света Роза от Лима“ и познаваше Деидре. Тя до някаква степен изясни причините за изключването й. За жалост тази млада жена вярваше, че Деидре наистина е имала връзка с „по-възрастен мъж“ и е била отвратителна лъжкиня. И други момичета знаели за смарагда на Мейфеър. Заключението било, че Деидре го е откраднала от леля си. Защо иначе едно дете ще държи толкова ценно бижу в училище?
Колкото повече говорех с жената, толкова по-ясно разбирах, че чувственото излъчване на Деидре е правило впечатление на всички около нея. „Знаете ли, тя беше толкова… зряла. Не е редно едно младо момиче на шестнайсет да има толкова големи гърди.“
Горката Деидре. Улових се, че съм на ръба да я попитам дали един учител смята, че осакатяването е подходящо при тези обстоятелства, но после прекъснах разговора. Върнах се в хотела, изпих доста бренди и си изнесох една лекция за опасностите от емоционалното обвързване към обекта на разследване.
За нещастие не бях по-малко емоционален, когато на следващия ден посетих Гардън Дистрикт, и на по-следващия, когато бродих с часове из тихите улици и наблюдавах къщата от всички ъгли. След години на четене за това място и неговите обитатели това бе много вълнуващо за мен. Но ако някога е имало къща, която да излъчва зло, то това е тази.
Запитах се „защо“.
По това време сградата беше вече много запусната. Виолетовата боя бе избледняла напълно. Бурени и тънки папрати растяха от цепнатините по перилата. Цъфтящи пълзящи растения бяха покрили страничните веранди така, че орнаментираната решетка от ковано желязо едва се виждаше. Дивите лавровишни закриваха от погледа цялата градина.