Тя внезапно направи връзката. Аз също бях историк от Англия. Засмя се и рече:
— Господин Лайтнър, по-добре да внимавате! — Облегна се в стола и се засмя тихо.
— Предполагам, че имате право. Но наистина ли вярвате във всичко това, госпожице Мейфеър?
Тя се замисли за момент и отвърна:
— Е, и вярвам и не вярвам. — Отново се засмя. — Нищо за Карлота не би ме учудило. Но ако трябва да бъда искрена, смятам, че е твърде скучна, за да отрови някого. И все пак си го помислих. Помислих си го, когато Ъруин Дандрич умря. Много го обичах. А и все пак той умря точно след срещата с нея. Надявам се Деидре да иде в колежа в Тексас… Но все пак, господин Лайтнър, ако Карлота ви покани на чай, не отивайте!
— Ами за призраците? — попитах я аз. (По време на това интервю почти нямах възможност да кажа каквото и да било.)
— О, за кой точно! Там има призрак на Жулиен — всички са го виждали. Мисля, че и аз веднъж го видях. Има и един, дето събаря стълбите на хората. Той е най-обикновен невидим призрак.
— Но няма ли и такъв, когото наричат „мъжа“?
Тя никога не беше чувала точно този израз. Трябвало да говоря с Кортланд. Ако той пожелае, разбира се. Кортланд не обичал да го разпитват външни хора. Живеел в света на семейството.
Разделихме се на ъгъла, след като й помогнах да хване такси.
— Ако наистина се видите с Кортланд, моля ви, не му казвайте, че сте говорили с мен. Той мисли, че съм ужасна клюкарка. Но го питайте за тексасеца. Никога не се знае какво може да каже.
Щом таксито замина, аз се обадих на Жулиет Милтън, нашата шпионка във висшето общество.
— Изобщо не припарвайте до къщата — казах й. — Не бива да имате никакви лични контакти с Карлота Мейфеър и повече не обядвайте с Беатрис. Ще ви напиша чек за много добра сума. Просто излезте от играта.
— Но какво да направя? Какво да кажа? Беатрис е невероятна клюкарка. Тя разнася тези истории. Аз не съм казала нищо, което другите да не знаят.
— Свършихте отлична работа, но има някои опасности. Съвсем реални опасности. Просто ме послушайте.
— О, тя ви е казала, че Карлота убива хора. Това са глупости. Карлота е просто една надута старица. Беатрис може да ви каже и че Карлота е отишла в Ню Йорк и е убила Шон Лейси, бащата на Деидре. Стига, това са пълни глупости!
Аз повторих предупрежденията си, или по-скоро нарежданията си, и настоях да ги изпълни.
На следващия ден поех към Метаир, паркирах колата си и продължих пеша по тихите улици към къщата на Кортланд. Освен огромните дъбове и мекото зелено кадифе на тревата, кварталът не притежаваше нищо от атмосферата на Ню Орлиънс. Със същия успех това можеше да е и богато предградие на Хюстън в Тексас, или в Оклахома Сити. Много красиво, много спокойно, някак безопасно. Не видях Деидре. Надявах се да е щастлива на това прекрасно място.
Бях убеден, че първо трябва да я видя отдалече, преди да пробвам да поговоря с нея. Междувременно се опитах да се свържа с Кортланд, но той не отговори на обажданията ми. Накрая секретарят му ми каза, че не желае да разговаря с мен, че бил чул, че говоря с братовчедите му, и иска да оставя семейството на мира.
Не знаех дали да настоявам. Същите стари въпроси, които винаги ни тормозят в такива ситуации — какви са моите задължения, целите ми? Накрая оставих съобщение, че имам много информация за семейство Мейфеър, която започва още от седемнайсети век, и бих се радвал да поговорим. Така и не получих отговор.
Следващата седмица научих от Жулиет Милтън, че Деидре е отпътувала за Тексаския женски университет в Дентън, където съпругът на Ронда Мейфеър, Елис Клемент, преподавал английски на малки класове от момичета от добри семейства. Карлота била абсолютно против; направили го без нейно разрешение и тя вече не говорела с Кортланд.