Той закарал Деидре до Тексас и останал там известно време, за да се увери, че тя се чувства удобно в дома на Ронда Мейфеър и Елис Клемент, а после се върнал в Ню Орлиънс.
За нас не беше трудно да разберем, че Деидре е приета като „специална ученичка“, обучавана у дома. Беше получила самостоятелна стая в общежитието на първокурсниците и бе регистрирана за цялата учебна програма.
Пристигнах в Дентън след два дни. Тексаският женски университет беше красиво малко училище, разположено сред ниски зелени хълмове. Сградата бе покрита с лози, а около нея се простираха грижливо поддържани морави. Не беше за вярване, че това е държавна институция.
Тогава бях на трийсет и шест години, с почти посивяла коса и вече пристрастен към добре скроените ленени костюми. Не беше никакъв проблем да се разхождам около кампуса, вероятно защото всички ме смятаха за преподавател. Заседавах се дълго на някоя от пейките и пишех в бележника си. Порових в една малка отворена библиотека и поскитах из коридорите на старите сгради, като си разменях любезности с възрастни учителки и млади жени със свежи лица, облечени с блузи и плисирани поли.
Зърнах за първи път Деидре съвсем неочаквано, на втория ден от пристигането си. Тя излезе от общежитието на първокурсниците — много скромна сграда в стил крал Джордж — и около час се разхожда из кампуса. Вече беше се превърнала в красива млада жена с дълга черна коса. Скиташе се безцелно из малките виещи се под старите дървета пътечки. Беше облечена с памучна блуза и пола.
Тази дългоочаквана среща ме изпълни с объркване. За мен Деидре бе нещо като голяма знаменитост. Но когато я последвах, на разстояние, започнах да се измъчвам какво трябва да сторя. Да я оставя ли на мира? Да й разкажа ли каквото знам за ранната история на семейството й? Какво право имах изобщо да бъда тук?
Не направих нищо, само я гледах как се връща в сградата на първокурсниците. На следващата сутрин я последвах към първия й час, а после и до големия стол в безистена, където тя седна сама на една малка масичка, изпи чаша кафе и пъхаше монети в джубокса, за да слуша отново и отново някаква скръбна песен от Гершуин в изпълнение на Нина Симон.
Струваше ми се, че се наслаждава на свободата си. Почете малко, после започна да се оглежда наоколо. Изведнъж се почувствах напълно неспособен да стана от стола и да се приближа до нея. Страхувах се да не я изплаша. Колко ли ужасно е да разбереш, че си следен. Тръгнах си преди нея и се прибрах в малкия си хотел в центъра на града.
Същия следобед отново отидох в кампуса и тя се появи още щом наближих сградата на първокурсниците. Този път беше облечена с памучна рокля с къси ръкави, красиво ушито елече и доста свободна бухнала пола.
Отново тръгна да се разхожда без посока; обаче този път направи неочакван завой към задната част на кампуса, иначе казано — надалече от окосените морави и хората. Последвах я и скоро се озовах в голяма, много занемарена ботаническа градина — беше толкова сенчеста и дива, че започнах да се притеснявам за Деидре, която навлизаше все по-надълбоко в нея по една неравна пътека.
Най-накрая високите бамбукови дървета закриха изцяло гледката към далечните сгради и заглушиха дори шума от далечните улици. Въздухът бе някак душен, като в Ню Орлиънс, и все пак малко по-сух.
Тръгнах по една алейка към малко мостче и щом погледнах нагоре, видях, че Деидре стои неподвижно с лице към мен под огромните цъфнали дървета. Тя вдигна дясната си ръка и ми помаха да се приближа. Дали не ме лъжеха очите? Не. Взираше се право в мен.
— Мистър Лайтнър — каза тя, — какво искате от мен? — Гласът й беше нисък, леко треперлив. Не изглеждаше нито гневна, нито изплашена. Не бях в състояние да й отговоря. Внезапно осъзнах, че носи смарагда на Мейфеър на шията си. Сигурно го беше скрила под роклята си, когато излизаше от сградата, но сега той се виждаше съвсем ясно.
В мен се надигна тревога. Опитах се да кажа нещо просто и откровено, нещо смислено, но вместо това рекох:
— Следвах те, Деидре.
— Да, знам — каза тя.
Обърна се и ми направи знак да вървя след нея. Тръгна по една тясна, обрасла с треви стълба към тайно местенце наблизо, където няколко циментови пейки бяха наредени в кръг, напълно скрити от главната пътека. Бамбукът потракваше леко на бриза, от близкото езеро миришеше на гнило, но местенцето притежаваше неоспорима красота.