Нашите юридически представители бяха инструктирани да не изпращат отговор.
Обсъдихме въпроса на общо събрание.
Отново бяхме опитали да осъществим контакт и пак бяхме отблъснати. Щяхме да продължим с разследването си и аз имах картбланш за това, но никой нямаше да припарва до семейството в обозримото бъдеще. „Или никога“, добави натъртено Рейнолд.
Не спорих. По това време не можех да изпия и чаша мляко, без да се запитам дали няма да умра от него. А и не можех да прогоня от ума си спомена за изкуствената усмивка на Кортланд.
Удвоих броя на детективите ни в Ню Орлиънс и в Тексас, като лично ги предупредих по телефона, че обектите на тяхното наблюдение са изключително неприятелски настроени и са потенциално много опасни. Дадох на всеки възможността да откаже работата, ако сметне за добре.
Никой обаче не се отказа, но неколцина вдигнаха цената.
Колкото до Жулиет Милтън, нашата клюкарка под прикритие — пенсионирахме я с неофициална пенсия въпреки протестите й. Направихме всичко възможно да я накараме да разбере, че някои от членовете на това семейство са способни на насилие. И накрая тя, макар и неохотно, спря да ни пише. В последното си писмо от 10 декември 1958 година ни умоляваше да й обясним къде е сбъркала. Все пак се чухме на няколко пъти след това. Тя все още живее (през настоящата 1989 година) в един луксозен старчески дом в Мобил, Алабама.
Продължение на историята на Деидре
Моите разследващи в Тексас бяха трима професионални детективи, двама от които навремето бяха работили за правителството на Щатите. Всички бяха предупредени, че Деидре не бива да бъде притеснявана или плашена по никакъв начин.
— Много съм притеснен за щастието на това момиче и за здравия й разум. Но разберете, тя е телепат. Ако се приближите и на петдесет крачки от нея, вече ще знае, че я наблюдавате. Бъдете внимателни.
Дали ми повярваха, не знам, но следваха инструкциите ми. Поддържаха голяма дистанция, събираха информация за нея от училищните канцеларии и от слуховете сред състудентите й, от старите дами, които работеха на рецепцията на нейното общежитие, и от учителите, които с охота говореха за нея на чашка кафе. Дори Деидре да бе разбрала, че я наблюдаваме, ние не разбрахме.
Беше се справила доста добре през есенния семестър в Тексаския женски университет. Имаше отлични оценки. Момичетата я харесваха, учителите — също.
На всеки шест седмици тя излизаше на вечеря с братовчедка си Ронда Мейфеър и съпруга й, професор Елис Клемент, който по това време й преподаваше английски. Дори на 10 септември на рецепцията в училището беше записано, че тя е излязла с момче на име Джоуи Доусън, но тази среща бе продължила един час, ако може да се вярва на регистъра.
В същия този регистър е отбелязано, че Кортланд често посещавал Деидре, водел я в петък или събота вечер в Далас, а тя се връщала преди „последната проверка“ в един часа през нощта.
Знаем, че Деидре е отишла за Коледа в Метаир, в дома на Кортланд. Семейната мълва гласи, че не пожелала да види Карлота, когато тя дошла да я посети.
Юридическите слухове поддържат твърдението, че Карлота и Кортланд все още не си говорели. Тя дори не отговаряла на обичайните обаждания по работа. Между тях постоянно се разменяли злъчни писма и за най-дребните финансови въпроси, свързани с парите на Деидре.
„Той се опитва да поеме пълния контрол върху нея, и то за нейно добро — казва неговата секретарка на своя приятелка, — но онази старица няма да му позволи. Заплашва го със съд.“
Както и да са протекли тези борби, Деидре започнала да се влошава по време на пролетния срок. Започнала да отсъства от часовете и съквартирантките й казвали, че понякога през нощта викала, но не отговаряла, когато чукали на вратата й. Една нощ полицията на кампуса я открила в малък парк в центъра. Била очевидно объркана и сякаш не знаела къде се намира.
Накрая тя била извикана в кабинета на декана за дисциплинарно наказание. Пропуснала твърде много часове. Била поставена на специален режим и въпреки че вече се появявала в класната стая, учителите казвали, че не внимава и вероятно е болна.