Иначе къщата на Първа улица продължавала да се руши под клоните на дъбовете. Жабите крякали нощем около басейна на Стела, с неговите лилии и диви ириси. Дървената люлка на Деидре отдавна била паднала от дъба в дъното на имота и дървената седалка — просто парче дърво — лежала избеляла сред високата трева.
Много хора, спрели да погледат Деидре в люлеещия се стол на страничната веранда, зървали и „красивия братовчед“, дошъл да я посети. Сестрите понякога напускали, заради „мъжа, който идвал и си отивал като някакъв призрак“ или защото постоянно виждали разни неща с ъгълчето на окото си или пък им се струвало, че някой ги наблюдава.
„Там витае дух — казва една млада сестра и е категорична, че никога, ама никога няма да се върне в къщата. — Видях го веднъж, и то на слънчева светлина. Най-страшното нещо, което са зървали очите ми.“
Когато заведох тази сестра на обяд, тя добави няколко подробности към историята.
„Просто мъж. Мъж с кафява коса и кафяви очи, в много хубаво палто и с бяла риза. Но, мили боже, никога не бях виждала по-ужасяващо нещо! Той стоеше до нея, огрян от слънцето, и ме гледаше. Аз изтървах таблата и се разкрещях.“
Още много медицински лица внезапно отказват да работят за семейството. През 1976 година един лекар е отстранен от случая. Ние продължаваме да търсим тези хора, за да запишем техните свидетелства за архива ни. Опитваме се да им казваме възможно най-малко относно причината, поради която се интересуваме от видяното от тях.
От тези данни обаче изниква една доста плашеща възможност — че съзнанието на Деидре е разрушено до степен, в която тя вече не може да контролира появите на Лашър. Като че подсъзнателно му дава сила да се появява до нея, и то в много убедителна форма. И все пак не е достатъчно адекватна, за да го контролира, или дори да го прогони, ако не желае присъствието му.
С две думи, тя е нещо като безмозъчен медиум; вещица, която вече се е оказала неефикасна и изцяло на милостта на призрака, който е винаги наблизо.
Има и друга доста вероятна възможност. Лашър може би се опитва да я успокоява, да се грижи за нея и да я прави щастлива по начин, който ние вероятно не можем да разберем.
През 1980 година, преди повече от осем години, аз успях да се сдобия с парче от дреха на Деидре — памучен парцал, който беше изхвърлен в кофата за боклук зад къщата. Отнесох тази дреха в Англия и я сложих в ръцете на Лорън Грант, най-силният психометрик в ордена днес.
Тя не знаеше нищо за вещиците Мейфеър, но в такива случаи не бива да се изключва и възможността за телепатия. Аз се опитах да прикрия собствените си мисли, доколкото можах.
— Виждам щастие — каза тя. — Това е дреха на блажено щастлив човек. Тя живее в мечти. Мечти за зелени градини и здрачни небеса, за разкошни залези. Там има някакви надвиснали клони. Една люлка виси от красиво дърво. Тази дреха на дете ли е? Не, на жена е. Вее топъл ветрец. — Лорън стисна дрехата още по-силно и я притисна към бузата си. — О, тя има толкова красив любовник. Толкова красив. Изглежда като нарисуван. Като излязъл от „Дейвид Копърфийлд“. Толкова е нежен, когато я докосва, тя му се отдава напълно. Коя е тази жена? Целият свят трябва да бъде като нея. Поне за малко.
Беше ли това подсъзнателният живот на Деидре Мейфеър? Нямаше как да я попитаме.
Нека в заключение добавя няколко подробности. От 1976 година Деидре Мейфеър винаги носи смарагда на Мейфеър, без значение дали е облечена с фланелена бяла нощница, или с памучна роба.
От 1976 година насам съм я виждал няколко пъти. Дотогава бях посетил Ню Орлиънс три пъти, за да събера информация, а впоследствие съм се връщал многократно там.
Неизменно прекарвах известно време в разходки из Гардън Дистрикт; присъствах на погребенията на госпожица Бел, госпожица Мили и госпожица Нанси, както и на Пиърс, последния от синовете на Кортланд, който почина от сърдечен удар през 1984 година.
На всяко погребение виждах Карлота Мейфеър. Погледите ни се срещаха. На три пъти през тези десетилетия, пъхах визитната си картичка в ръката й, когато се разминавахме, но тя така и не се свърза с мен. Трябва да отбележа обаче, че вече не отправи никакви юридически заплахи.
Сега тя е много възрастна, белокоса и болезнено слаба. И все пак ходи на работа всеки ден. Вече не може да се качва в трамвая по линията „Сейнт Чарлз“, затова редовно взима такси. В къщата понастоящем работи само една черна прислужница, ако не се брои сестрата, която се грижи за Деидре.