При всяка своя визита аз срещах нов „свидетел“, който ми разказваше за „тъмнокосия мъж“ и за мистериите около къщата на Първа улица и всички истории много си приличаха. Но историята на самата Деидре наистина свършва тук, въпреки че тя все още е жива.
Време е да се спрем по-подробно на нейната единствена дъщеря и наследница Роуан Мейфеър, която не е стъпвала в родния си град от деня, в който е отведена оттам — шест часа след раждането си.
И въпреки че е твърде рано да се опитваме да обединим информацията за Роуан в един цялостен наратив, можем да направим някои изключително важни бележки от нашите откъслечни материали. Има съществени индикации, че Роуан Мейфеър — която не знае нищо за семейството си, за историята си и за наследството си — може би е най-силната вещица в цялата история на рода Мейфеър.
Двайсет и четири
Хладът от климатиците й дойде добре след жегата на улицата. Но докато стоеше притихнала във фоайето на „Лониган и синове“, незабелязана от никого и затова анонимна, тя осъзна, че вече леко й призлява от жегата. Хладният полъх я връхлетя внезапно. Беше като студена тръпка, когато те изгаря треска. Само на няколко крачки от нея се бе скупчила невероятно огромна тълпа.
Когато тръгна от хотела, влажният летен следобед изглеждаше поносим. Но докато стигна до тъмната къща на Честнът и Първа, вече се чувстваше слаба и усещаше хладната тръпка, въпреки че въздухът беше много влажен, топъл и прилепчив, изпълнен с аромат на земя и зеленина.
Да, всичко беше като в сън — тази стая с облепени с бяла дамаска стени и малки кристални полилеи, и шумните, добре облечени хора, скупчени на групички. Като излязъл от сън изглеждаше и сенчестият свят на старите къщи и железни огради, покрай които беше минала.
От мястото си не можеше да види ковчега, защото беше поставен до стената на втората стая. Докато шумното множество се щураше насам-натам, тя успя да зърне лакираното дърво, сребърните дръжки и надипления сатен под отворения капак.
Усети, че неволно стяга лицевите си мускули. „Това е ковчегът“, каза си. Трябва да минеш през стаята, да влезеш в следващата и да погледнеш. Лицето й беше странно сковано. Чувстваше тялото си като вкочанено. Просто иди при ковчега. Нали така трябва да се направи?
Всичко го правеха. Приближаваха се един след друг до ковчега и поглеждаха жената вътре.
Рано или късно някой щеше да я забележи. Някой щеше да попита коя е. „Вие ми кажете. Кои са всички тези хора? Те знаят ли? Коя е Роуан Мейфеър?“
Но за момента беше невидима и гледаше присъстващите — мъже в строги костюми и жени с красиви рокли, много от които носеха шапки, дори ръкавици. Бяха минали години, откакто за последно беше видяла жени в ярки рокли, с колани на кръста и меки бухнали блузи. Сигурно се бяха събрали около двеста души от всички възрасти.
Видя един плешив старец с розово теме, облечен в бял ленен костюм и с бастун в ръка. Видя и млади момчета, които явно се чувстваха съвсем неудобно с тези твърди яки и вратовръзки. Тиловете и на стари, и на млади изглеждаха еднакво голи и уязвими. Имаше дори малки деца, които играеха наоколо, бебета в бели дантелени пелени, които възрастните люлееха в скута си, проходили деца, които лазеха по тъмночервения килим.
Видя и едно момиче, вероятно дванайсетгодишно, с панделка в червената коса, което се взираше в нея. Никога в Калифорния не бе виждала момиче на тази възраст — или каквото и да било дете — с панделка в косата, а тази беше голяма, от коприна с цвят на праскова.
„Всички са облекли най-хубавите си дрехи“, помисли си. Така ли беше изразът? А и разговорите бяха почти тържествени. Като на сватба, реши тя внезапно, въпреки че никога не бе присъствала на подобна сватба. Стаята беше без прозорци, но белите драперии, които висяха по всички стени, и без това биха ги закрили.
Тълпата се раздвижи, разкъса се и тя отново успя да види ковчега. Една крехка дребна старица в сив костюм от крепон на ивици стоеше сама и гледаше към мъртвата жена, а след малко коленичи с огромно усилие на кадифената молитвена възглавничка. Какво бе казала Ели за тези неща? Искам пред ковчега ми да има молитвен стол. Роуан не бе виждала човек, облечен в крепонен костюм на ивици, освен по филмите — старите черно-бели филми, в които вентилаторите се въртят, папагалът се обажда от своята пръчка, а Сидни Грийнстрийт казва нещо зловещо на Хъмфри Богарт.
Значи така е изглеждало всичко. Не беше зловещо, просто бе в друго време. Сякаш се беше плъзнала в миналото, в свят, който в Калифорния вече бе погребан дълбоко под земята. И може би точно затова беше някак неочаквано уютен, като в онзи епизод от „Зоната на здрача“, когато един бизнесмен слезе от влака в градче, щастливо застинало в деветнайсети век.