— Тимъти Мейфеър, твой четвърти братовчед, радваме се да те видим, Роуан…
— … радвам се да те видя, макар и на толкова тъжно…
— Питър Мейфеър, ще поговорим по-късно. Гарланд беше мой баща. Ели говорила ли ти е за Гарланд?
Мили боже, нима всички бяха Мейфеър. Поли Мейфеър, Агнес Мейфеър, момичетата на Филип и Южени Мейфеър и така нататък, и така нататък. Колко можеха да са? Не семейство, а цял легион. Тя стискаше една ръка след друга и в същото време не се отделяше от господин Лониган, който я придържаше здраво. Дали се беше разтреперила? Не, на това му казваха тресене, а не треперене.
Устни докоснаха бузата й.
— Кланси Мейфеър, правнучка на Клей. Той е роден на Първа улица преди Гражданската война. Майка ми е Труди Мейфеър, ето я. Мамо, ела, нека мама мине…
— … много се радвам да те видя, скъпа. Видя ли Карлота?
— Госпожица Карлота се чувства доста зле — каза господин Лониган. — Ще се видим с нея в църквата…
— … на деветдесет години е, нали знаеш.
— … искаш ли чаша вода? Боже, бяла е като платно. Пиърс, дай й чаша вода.
— Магдален Мейфеър, правнучка на Реми. Той е живял много години на Първа улица. Това е синът ми Гарви и дъщеря ми Линдзи. Ела, Дан, Дан, ела да поздравиш доктор Мейфеър. Дан е правнук на Винсент. Говорила ли ти е Ели за Клей и Винсент, и за…
Не, никога, за никого. Обещай ми да не се връщаш там и никога да не се опитваш да разбереш нещо за тях. Но защо, защо, за бога? Всички тези хора — за какво беше онзи документ, цялата потайност?
— … Джералд е с нея. Пиърс се отби. Видял я е. Тя е добре, ще дойде в църквата.
— Искаш ли да седнеш, скъпа?
— Добре ли си?
— Лили, скъпа, Лили Мейфеър, никога няма да запомниш имената на всички, не се и опитвай.
— Робърт, скъпа. Ще поговорим по-късно.
— … тук сме, ако имаш нужда от нас, Роуан. Добре ли си?
Добре съм. Добре съм. Просто не мога да говоря. Не мога да помръдна. Аз…
Лицето й отново се скова. Цялата се скова. Притисна се към ръката на господин Лониган и той им каза, че сега тя трябва да поднесе почитанията си на мъртвата. Дали не искаше да ги отпрати? Един мъж докосна лявата й ръка.
— Аз съм Гай Мейфеър. Син на Андреа. А това са жена ми Стефани и дъщеря ми Грейди. Тя е първа братовчедка на Ели.
Роуан искаше да отговори нещо, дали ръкостискането и кимането бяха достатъчни? Дали беше достатъчно, че отвърна на целувката на старата жена? Някакъв друг мъж й говореше нещо, но съвсем тихо. Беше стар, говореше за някакъв Шефилд. Ковчегът беше най-много на двайсетина крачки, но тя не смееше да вдигне поглед, нито да се извърне от тях, защото я беше страх да не би, без да иска, да го види.
Но нали затова дойде, трябва да го направиш. А те са тук, стотици са…
— Роуан — каза някой вляво от нея, — това е Фийлдинг Мейфеър, син на Клей. — Беше ужасно стар човек, толкова стар, че тя виждаше всичките кости на черепа му през бледата кожа, виждаше горните и долните зъби, и костните издатини около хлътналите очи. Задържаха го изправен; не можеше да стои сам. И всичко това само за да я види? Тя протегна ръка.
— Той иска да те целуне, скъпа.
Роуан докосна бузата му с устни.
Говореше тихо и очите му се жлътнаха, когато погледна нагоре към нея. Тя се опитваше да чуе какво й казва, нещо за Лестан Мейфеър и Ривърбенд. Какво беше Ривърбенд? Тя кимна. Беше много стар и заслужаваше уважение. Трябваше да му отговори нещо! Беше направил неимоверни усилия, за да й поднесе почитанията си. Стисна ръката му — беше толкова гладка, като коприна, възлеста и силна.
— Мисля, че тя ще припадне — прошепна някой. Сигурно не говореха за нея.
— Искаш ли да те заведа до ковчега? — Отново младият мъж, хубавецът, с чисто детско лице и искрящи очи. — Аз съм Пиърс, запознахме се преди секунди. — Съвършените му зъби проблеснаха. — Първи братовчед съм на Ели.
Да, до ковчега. Вече е време, нали така? Тя погледна към него и й се стори, че някой отстъпва назад, за да не й пречи. Очите й изведнъж се вдигнаха нагоре, над лицето на издигнатата възглавница. Видя цветята, струпани около вдигнатия капак, цяла джунгла от цветя, а далече вдясно, под ковчега, стоеше един белокос мъж, когото тя познаваше. До него една тъмнокоса жена плачеше и шептеше молитви. И двамата гледаха към нея. Откъде, за бога, можеше да познава този мъж, или когото и да било тук? И все пак го познаваше! Знаеше, че е англичанин, знаеше как ще прозвучи гласът му, когато й заговори.