— Как ти прозвуча?
— Уморена, леко подразнена, но любезна. Има красив глас. Доста необикновен. Попитах я дали е виждала Карън. Наистина бях малко настоятелен. Тя каза, че всъщност не я познава, че е била приятелка на баща й. Сигурен съм, че беше напълно искрена!
— Е, но все пак трябва да знае, че е убила втория си баща и онова малко момиче на детската площадка. Трябва да знае и за изнасилвача.
— Да, но вероятно не го е направила нарочно. Не разбираш ли? Била е направо в истерия, когато онова дете е умряло; била е в истерия и след опита за изнасилване. Колкото до втория й баща, направила е всичко, за да го спаси, когато линейката е пристигнала. Не знае. Или ако знае, не може да го контролира. Може би това я плаши до смърт.
Казах на Гандър да поработи по-задълбочено по въпроса за младите любовници. Да търси някакви сходни смъртни случаи сред полицаи или пожарникари в Сан Франциско или Марин Каунти. Да се върне в баровете, които Роуан е посещавала, да завърже разговор с някой от бившите й любовници; да му каже, че търси Роуан Мейфеър. Виждал ли я е някой? Познава ли я някой? Но да бъде възможно най-дискретен и внимателен. И все пак да копае надълбоко.
Гандър се обади след четири дни. Нямало никакви подозрителни смъртни случаи сред младите мъже в полицията и пожарната, които евентуално са имали връзка с Роуан. Но при един разговор в бара изскочило нещо друго. Някакъв млад пожарникар, който признал, че познава и харесва Роуан, казал, че не била никаква мистерия за него, а направо отворена книга. «Тя е лекар, спасява хора и виси тук с нас, защото ние вършим същото.»
— Роуан ли му е казала това?
— Да, тя му го е казала. Той дори се пошегува: «Представете си, легнах си с мозъчен хирург. Тя се влюби в медалите ми. Беше страхотно, макар и за кратко. Мислите ли, че ако извадя някого от горяща сграда, тя ще ми даде още един шанс?». — Гандър се засмя. — Тя не знае, Аарън. Пристрастена е към спасяването на хора и може би изобщо не знае защо.
— Не, трябва да знае. Твърде добър лекар е, за да не знае — казах аз. — Не забравяй, че това момиче е просто гениален диагностик. Трябва да знае за втория си баща. Освен, разбира се, ако не грешим тотално за цялата тази история.
— Не, не грешим — каза Гандър. — Просто си имаме работа с гениален неврохирург, който произлиза от семейство на вещици и може да убива хора само като ги погледне. На някакво ниво разбира това, сигурно го разбира, и затова е посветила живота си на операционната, за да поправи случилото се. А когато излиза в града, то е с някой герой, който току-що е спасил дете от горящ таван, или с ченге, попречило на някой пияница да намушка жена си. Тази дама май не е съвсем наред. Като всички нас, може би.
През декември 1988 година заминах за Калифорния. Бях ходил до Щатите през януари, за да присъствам на погребението на Нанси Мейфеър, и дълбоко съжалявах, че не бях отишъл до крайбрежието да хвърля един поглед на Роуан. Но тогава никой не знаеше, че Ели и Греъм ще се споминат в следващите шест месеца.
Сега Роуан беше сам-сама в къщата в Тибурон. Исках да я видя, дори и отдалече. Исках да направя някои преценки, но за целта трябваше да я зърна с очите си.
Дотогава, слава богу, не бяхме открили други смъртни случаи в миналото на Роуан. Като старши лекар в неврохирургията, тя работеше трескаво, програмата й беше почти нечовешка. Затова и се оказа доста по-трудно да я видя, отколкото предполагах. «Сладката Кристин», закотвена току до предната й врата, беше напълно скрита от висока ограда от секвоя.
Най-накрая влязох в Университетската болница и потърсих кафенето на лекарите. Почти седем часа се въртях около него, в малката чакалня за посетители, но Роуан не се появи дори за миг.
Реших да я последвам на излизане от болницата, но се оказа, че няма как да разбера кога ще си тръгне. Мистерия беше и кога ще пристигне. Не можех да попитам някого, дори и дискретно. Чакалнята за роднините на болните се наблюдаваше постоянно. Останалата част от болницата беше същински лабиринт, така че накрая вече не знаех какво да направя.
Бях изпаднал в изумително затруднение. Исках да видя Роуан, но не смеех да я обезпокоя, тъй като не можех да допусна мисълта да помрача с нещо живота й, да наруша изолацията й от миналото, която като че ли досега й бе послужила много добре. От друга страна, ако наистина беше виновна за тези шест смъртни случая… Е, трябваше да я видя, преди да взема решение. Трябваше да я видя.