И така, без да мога да реша каквото и да било, аз поканих Гандър на питие в хотела си. Той сподели, че според него Роуан е много притеснена. Наблюдавал я вече повече от петнайсет години. Изглеждала съсипана от смъртта на родителите си и вече можело да се каже със сигурност, че случайните й контакти с «момчетата в синьо», както наричала любовниците си, съвсем са прекъснали през последните няколко месеца.
Казах му, че няма да напусна Калифорния, преди да съм я видял, дори ако трябва да се мотая из подземния паркинг близо до колата й — възможно най-лошият начин да зърнеш някого.
— О, не бих опитал подобно нещо, старче — каза Гандър. — Подземните паркинги са доста неприятни места. Малката й психоантенка ще те засече на мига. А тогава сигурно ще схване погрешно големия ти интерес към нея и внезапно ще получиш доста силно главоболие. А после…
— Да, схванах мисълта ти, Оуен — казах аз унило. — Но трябва да я видя поне на обществено място, където няма да ме забележи.
— Е, ами направи го тогава — рече Гандър. — Защо не пробваш някоя малка магийка. Как му казвахте вие, синхронизъм?
На другия ден реших да свърша малко рутинна работа. Отидох на гробището, където бяха погребани Греъм и Ели, за да фотографирам надписите върху надгробните камъни. Два пъти бях молил Гандър да свърши това, но той някак си все забравяше. Мисля, че предпочиташе другите аспекти на разследването.
Докато бях там, се случи нещо невероятно. Появи се Роуан Мейфеър.
Бях коленичил под ярките слънчеви лъчи и тъкмо си водех бележки за надписите — вече бях направил няколко снимки — когато изведнъж видях, че по хълма се изкачва висока млада жена с моряшко яке и избелели джинси. За миг ми се стори, че цялата е крака и развяваща се руса коса. Лицето й беше много свежо, изобщо изглеждаше прекрасно. Не беше за вярване, че е вече на трийсет години.
На лицето й нямаше ни една бръчица и тя изглеждаше точно както на снимките й отпреди няколко години. И все пак изключително много ми заприлича на някой друг. Тази моментна прилика така ме обърка, че в първия миг не успях да определя точно каква е. Но после се сетих. Приличаше на Петир ван Абел. Имаше същата руса коса и светли очи. Беше почти напълно скандинавски тип, изглеждаше съвсем независима и изключително силна.
Приближи се до гроба, но спря на няколко крачки от мен. Видя, че съм коленичил и явно преписвам надписите от надгробния камък на втората й майка.
Аз веднага й заговорих. Сега не мога точно да си спомня какво, бях напълно шашардисан и не знаех как да обясня присъствието си, а и бавно започнах да усещам някаква опасност, също като на срещата с Кортланд преди години. Огромна опасност. Всъщност нейното гладко бледо лице с огромни сиви очи като че изведнъж се изпълни с чиста злоба.
После някаква стена се вдигна и закри това изражение. Роуан се затвори, сякаш беше някакъв огромен приемник, който внезапно и безшумно е бил изключен.
С ужас осъзнах, че говоря за семейството й. Бях й казал, че познавам Мейфеър от Ню Орлиънс. Това беше хилавото ми извинение за онова, което вършех на гроба. Дали не би искала да пийне с мен и да поговорим по старите семейни дела. Господи боже! Ами ако беше казала «да»!
Но тя не каза нищо. Абсолютно нищо, поне не с думи. Мога да се закълна обаче, че същият този изключен приемник изведнъж се превърна в силно фокусиран предавател и тя почти съзнателно ми предаде, че не би могла да приеме поканата ми, защото нещо тъмно, ужасно и болезнено й пречи да го направи, а после като че потъна в объркване, в нещастие. Рядко в живота си съм долавял такава чиста болка.
Внезапно ме споходи мисълта, че тя знае, че е убила хора. Знаеше, че е по-различна, и то по ужасен и смъртоносен начин. Знаеше го, и тази мисъл я караше да се запечатва така, сякаш беше погребана жива някъде вътре в самата себе си.
Вероятно в първия момент не бях почувствал точно злоба, но каквото и да беше, вече бе свършило. Бях я изгубил. Тя се обърна. Защо беше дошла, какво означаваше това, никога нямаше да разбера.
Веднага й подадох визитната си картичка. Сложих я в ръката й, но тя ми я върна. Не беше груба, но просто я върна. Постави я обратно в моята ръка. Злото като че изскочи от нея като проблясък през ключалка. После тя някак угасна, цялата се напрегна, обърна се и си тръгна.
Бях толкова силно потресен, че доста време не успях да помръдна. Стоях насред гробището и я гледах как крачи надолу по хълма. Видях я да се качва в един зелен ягуар седан. После подкара, без да се озърне назад.