В неделите отива пеша до параклиса «Богородица на безкрайната благодат», за да присъства на службата. Хората в енорията често й предлагат да я откарат дотам, както и навсякъде където пожелае, но тя казва, че обича да се разхожда. Имала нужда от чист въздух и така поддържала доброто си здраве.
Когато сестра Бриджит Мари почина в края на 1987 година, Карлота присъства на погребението й заедно с племенника си (всъщност братовчед) Джералд Мейфеър, правнук на Клей Мейфеър. Казват, че тя харесва Джералд. Казват също и че се страхува, че няма да доживее да види момента, в който Деидре ще намери покой. Може би Джералд ще трябва да се грижи за Деидре след смъртта на Карлота.
Доколкото знаем, Роуан Мейфеър не знае нищо за тези хора. Всъщност днес тя не знае повече за семейната си история от времето, когато е била малко момиче.
«Ели много се страхуваше, че Роуан ще се опита да открие истинските си родители — казва наскоро на Гандър една нейна приятелка. — Имах чувството, че става дума за някаква кошмарна история. Но Ели никога не говореше за това, казваше само, че Роуан трябва да бъде защитена на всяка цена от своето минало.»
Аз съм решен да чакам и да наблюдавам.
Усещам, вероятно съвсем ирационално, че дължа това на Деидре. За мен е напълно ясно, че тя не е искала да дава Роуан, но изобщо не се съмнявам и че би искала нормален живот за дъщеря си. На няколко пъти дори се изкушавах да унищожа цялото досие за вещиците Мейфеър. Та нима има друга история, която да ни е донесла толкова насилие и толкова болка? Но, разбира се, подобно нещо е немислимо. Таламаска никога няма да го позволи. И никога няма да ми прости, ако го сторя на своя глава.
Миналата нощ, след като завърших настоящото обобщение, сънувах Стюарт Таунсенд, когото съм срещал само веднъж, и то още като малко момче. В съня ми той беше в моята стая и ние разговаряхме с часове. Когато се събудих, успях да си спомня само последните му думи.
«Нима не разбираш какво ти казвам? Всичко е планирано!»
Беше много разстроен.
«Не, не разбирам!» — извиках аз и се събудих. Всъщност именно гласът ми ме събуди. С изумление установих, че стаята е празна и че съм сънувал всичко и Стюарт всъщност не е при мен.
Не, не разбирам. Това е истината. Не зная защо Кортланд се опита да ме убие. Не зная защо би стигнал до подобна ужасна крайност. Не зная какво всъщност се е случило със Стюарт. Дори не зная защо Стела е била толкова отчаяна, че е поискала Артър Лангтри да я отведе. Не зная какво е сторила Карлота на Анта и дали Кортланд наистина е баща на Стела, Анта и на бебето на Деидре. Не, не разбирам!
Но в едно съм сигурен. Някой ден, без значение какво е обещала на Ели Мейфеър, Роуан Мейфеър ще се върне в Ню Орлиънс и ще поиска отговори. Много, много отговори. И се страхувам, че аз съм единственият — ние в Таламаска сме единствените — които вероятно ще сме в състояние да й разкажем цялата тази тъжна история.
Аарън Лайтнър, Таламаска
Лондон, 15 януари 1989“
Двайсет и шест
И така продължи всичко, екзотично и подобно на сън, и все пак толкова странно, като чуждоземски ритуал, старомоден и мрачно красив, сякаш цялата церемония се разливаше в топлия въздух и после във флотилията от лимузини, които ги понесоха безшумно по тесните, многолюдни и лишени от дървета улици.
Дългите бавни лъскави коли спряха една след друга пред висока тухлена църква — „Свето Успение Богородично“; като че никой не забелязваше запуснатите училищни сгради с изпотрошени прозорци и триумфиращо избуяли от всяка пролука плевели.
Карлота стоеше на стъпалата пред църквата — висока и скована, слабите й, осеяни с петна ръце бяха сключени върху дръжката на лъскавия й дървен бастун. До нея стоеше хубав мъж, с бяла коса и сини очи, не много по-възрастен от Майкъл. Старицата му направи рязък жест да се отдалечи и махна на Роуан да я последва.
Мъжът отстъпи назад с младия Пиърс, но преди това бързо стисна ръката на Роуан. Имаше нещо потайно в начина, по който произнесе името си: „Райън Мейфеър“, и се озърна към старицата. Роуан разбра, че той е бащата на Пиърс.
И тогава всички тръгнаха към огромния неф на църквата. Цялата процесия следваше ковчега, сложен на поставка с колелца. Стъпките отекваха меко под грациозните готически арки, а през великолепните стъклописи на прозорците струеше светлина и озаряваше прекрасно изрисуваните статуи на светци.