Дори в Европа рядко можеше да се види подобна елегантност и великолепие. Изведнъж Роуан си спомни думите на Майкъл за старата енория от детството му, за построените една до друга църкви, които били големи като катедрали. Дали това беше мястото?
Сигурно се бяха събрали поне хиляда души. Деца плачеха пискливо, а майките ги успокояваха. Думите на свещеника кънтяха в огромната църква и се превръщаха в мелодия.
Старицата с изправен гръб до нея не й продумваше. Държеше в отпуснатите си, крехки на вид ръце тежка книга, пълна с ярки и живи илюстрации на светци. Бялата й коса, опъната назад в кок, лежеше гъста и тежка върху малката й глава под черната филцова шапка без периферия. Аарън Лайтнър остана някъде назад в сенките, до предните врати, въпреки че на Роуан й се искаше да е до нея сега. Беатрис Мейфеър ридаеше тихо на втората пейка. Пиърс седна от другата страна на Роуан, събра ръце и се загледа замислено в статуите до олтара и в нарисуваните далече горе ангели. Баща му като че бе изпаднал в същия транс, въпреки че веднъж се обърна и острите му сини очи се втренчиха съвсем открито в Роуан.
Всички станаха да получат Светото причастие, стари, млади, малки деца. Карлота отказа помощ, когато тръгна напред и после се върна на мястото си. Бастунът й с гумен накрайник тупкаше глухо по пода. Тя седна на пейката със сведена глава и започна да мълви молитвите си. Беше толкова слаба, че тъмният габардинен костюм изглеждаше почти празен, сякаш бе окачен на телена закачалка.
От сребърната кадилница се издигна аромат на тамян, когато свещеникът започна да обикаля около ковчега. Накрая процесията се понесе към очакващата я флотилия от лимузини на лишената от дървета улица. Десетки малки чернокожи деца — някои боси, други без ризи — гледаха, насядали на напукания паваж пред буренясалия и порутен училищен салон. Черни жени, скръстили голи ръце, примижаваха на слънцето.
Това Америка ли беше всъщност?
И тогава процесията се понесе през гъстите сенки на Гардън Дистрикт, броня до броня. От двете й страни вървяха много хора, децата тичаха напред. Всички навлизаха в дълбоката зелена светлина.
Ограденото с висока стена гробище беше същински град от гробници със заострени покриви. Някои дори си имаха миниатюрни градинки. Пътеките лъкатушеха около порутена гробница или около огромен паметник, издигнат в чест на пожарникари от друг век, около гробовете на сираци от този или онзи приют, или покрай могилите на богаташи, които бяха имали време и пари да гравират надгробните камъни с поезия, чиито думи сега бяха изпълнени с прах и лека-полека се заличаваха.
Гробницата на Мейфеър беше огромна, оградена с цветя. Малка желязна оградка опасваше постройката, в четирите края на леко скосения перистилен покрив имаше мраморни вази. Трите свода съдържаха дванайсет ниши с размерите на ковчег, а от една от тях гладкият надгробен камък бе отместен и сега тя зееше тъмна и празна, очакваща ковчега на Деидре Мейфеър да бъде положен в нея като някакъв дълъг хляб.
Като си проправи внимателно път до предните редици, Роуан застана до старицата. Слънцето блестеше в малките кръгли посребрени очилца на Карлота, която се взираше мрачно в името „Мейфеър“, издълбано с огромни букви в ниския триъгълник на перистила.
Роуан също погледна към него, отново замаяна от цветята и лицата наоколо. Пиърс й обясняваше тихо и почтително, че макар нишите да са само дванайсет, в тези гробове са погребани много Мейфеър, както личи от камъните отпред. Старите ковчези се разпадали с времето и отстъпвали място за нови, а останките били премествани в една крипта под гроба.
Роуан си пое рязко дъх и прошепна изумена:
— Значи всички те са там долу? Просто така, един върху друг.
— Не, те са в ада и в рая — каза Карлота Мейфеър, гласът й беше твърд и без възраст, също като очите й. Тя дори не извърна глава.
Пиърс се отдалечи, сякаш се беше изплашил от Карлота. По лицето му пробяга неловка усмивка. Райън се взираше в старицата.
Вече придвижваха ковчега напред, носачите буквално го поддържаха на раменете си, лицата им бяха червени от усилието и пот течеше по челата им, когато го сложиха на поставката с колелца.
Дойде време за последните молитви. Свещеникът беше тук, заедно с дякона си. Изведнъж въздухът стана още по-горещ, неподвижен. Беатрис попиваше зачервените си бузи със сгъната носна кърпичка. Всички старци, с изключение на Карлота, бяха седнали където намерят по бордюрите около по-малките гробове.