Роуан остави погледът й да се зарее към върха на гробницата, към орнаментирания перистил с издълбаното име „Мейфеър“, над който се виждаше контурно изображение на дълга отворена врата. Или пък голяма ключалка? Не беше сигурна.
Тогава повя лек, влажен ветрец, който разклати неподвижните допреди миг листа на дърветата по пътеката. Изглеждаше като истинско чудо. Далече назад, през предните врати, се виждаха ярките петна на преминаващите коли. Аарън Лайтнър стоеше до Рита Мей Лониган, която плачеше и изглеждаше съсипана като хората, стояли до леглото на умиращ в болничните отделения цялата дълга нощ.
Последната мисъл порази Роуан като частица от цялата тази живописна лудост. Защото когато излязоха от портата на гробището, стана ясно, че неколцина от тях ще отидат в елегантния ресторант от другата страна на улицата!
Господин Лайтнър се сбогува шепнешком с нея и й обеща, че Майкъл ще дойде. Искаше й се да настоява за подробности, но старата жена се взираше студено и гневно в него, а той явно видя това и изгаряше от нетърпение да се оттегли. Изумената Роуан му помаха за довиждане, отново й прималяваше от жегата. Рита Мей Лониган прошепна някакви тъжни думи за сбогом. Стотици хора й казваха „довиждане“, докато минаваха бързо покрай нея; стотици дойдоха да прегърнат старицата. Сбогуването сякаш нямаше край, жегата стана още по-голяма, но скоро намаля, щом огромните дървета им предложиха шарената си сянка.
— Ще си поговорим отново, Роуан.
— Ще останеш ли, Роуан?
— Довиждане, лельо Карл. Пази се.
— Ще се видим скоро, лельо Карл. Трябва да дойдеш до Метаир.
— Ще ти се обадя следващата седмица, лельо Карл.
— Лельо Карл, добре ли си?
Накрая улицата се изпразни, остана да профучава само обичайният пъстър и безразличен трафик. Неколцина добре облечени хора излизаха от очевидно разкошния ресторант и примижваха на ярката светлина.
— Не искам да ходя там — каза старицата. Взираше се студено в синьо-бялата тента.
— О, хайде, лельо Карл, моля те, само за малко — каза Беатрис Мейфеър.
Някакъв строен млад мъж на име Джералд хвана старицата за ръката.
— Да идем само за няколко минутки, а? — каза той на Карлота. — После ще те заведа у дома.
— Искам да остана сама — отвърна тя. — Ще повървя до дома. — Очите й се спряха на Роуан и проблеснаха някак призрачно с неостаряващата си интелигентност на сбръчканото й лице. — Остани с тях колкото пожелаеш — каза тя, почти като заповед, — а после ела при мен. Ще те чакам. В къщата на Първа улица.
— А кога искаш да дойда? — попита Роуан плахо.
Студена иронична усмивка изкриви устните на старицата, и тя без възраст, като очите и гласът й.
— Ела, когато решиш. Все ще е твърде скоро. Имам да ти кажа някои неща. Ще те чакам.
— Иди с нея, Джералд.
— Ще се погрижа, лельо Беа.
— Ако искаш, можеш да караш до мен — каза Карлота, като наклони глава и заби бастуна пред себе си, — но аз ще вървя сама.
Изведнъж стъклените врати на ресторанта, на име „Мястото на командора“, се затвориха зад тях и Роуан осъзна, че вече е в смътно познатия свят на униформени сервитьори и маси с бели покривки. Озърна се назад през стъклените врати към белите стени на гробището и малките заострени покриви на гробниците, които стърчаха над тях.
„Мъртвите са толкова наблизо, че може да ни чуят“, помисли си.
— О, мила, в Ню Орлиънс ние никога не ги изоставяме — каза високият белокос Райън, сякаш беше прочел мислите й.
Двайсет и седем
Над Оук Хейвън се спускаше пепеляв сумрак. Небето едва се различаваше.
Дъбовете изглеждаха черни и гъсти, сенките под тях се разширяваха, за да погълнат и последната частица лятна светлина, която висеше над чакълестия път.
Майкъл седеше на голямата предна веранда, килнал стола назад, с крака на дървения парапет и цигара в устата. Беше прочел историята на Мейфеър и се чувстваше някак див, оживен и изпълнен с тихо вълнение. Знаеше, че сега двамата с Роуан ще са героите на новата, още ненаписана глава в досието, те щяха да бъдат действащите лица на това повествование.
За един дълъг момент той се отдаде почти отчаяно на удоволствието от цигарата и гледаше как се променя здрачното небе. Тъмнината се събираше навсякъде по разпрострелия се ландшафт, далечната дига вече се стопяваше в мрака и той не можеше да различава колите, които минаваха по шосето. Виждаше само жълтите светлинки на фаровете им. Всеки звук, миризма, игра на цветовете, събуждаше у него прилив на сладки спомени, някои без дори да са свързани с определено място. Просто всичко му се струваше някак познато, като дом — там, където цикадите пеят така, както никъде другаде.