Една последна бележка: ако остана тук и затворя очи, ако започна да мисля за виденията, ако се опитам да извикам онова усещане, сега, когато всички факти са вече изличени, със сигурност ще установя, че хората, които видях, са добри. Аз бях изпратен за някаква важна мисия, която сам избрах — със свободната си воля.
Сега не мога да свържа никакво негативно или позитивно усещане с идеята за портала или с номер тринайсети. А това е ужасно, много потискащо. Но продължавам да чувствам, че моите хора там горе са добри.
Не вярвам, че Лашър е добър. Изобщо. Доказателствата сочат точно обратното, той унищожава някои от тези жени. Може би унищожава всички, които се опитат да му се противопоставят. И наистина въпросът «Какъв е планът на това същество» е съвсем уместен. Той може да върши нещата и сам. Но защо го наричам същество? Кой го е създал? Същият, който е създал и мен? И кой е той тогава? Кой го е направил същество?
А това същество е зло.
Защо ми се усмихна в църквата, когато бях на шест? Сигурно не иска да го докосна и да разбера какъв е планът му. Или пък иска?
Този «план» ме влудява. Всичко в мен просто въстава срещу подобна идея. Не мога да повярвам, че има някаква мисия, съдба или велико предопределение. Тези думи трябва някак да са свързани със смелост и героизъм, със свободна воля, но всъщност ме изпълват с отчаяние.
Както и да е, в момента не се чувствам отчаян. Чувствам се полудял, неспособен да остана и минута повече в тази стая, отчаяно искам да се видя с Роуан. И отчаяно искам да подредя пъзела, да изпълня мисията, с която ме натовариха там горе, защото вярвам, че душата ми наистина я приема.
Защо чувам онзи тип от Сан Франциско, Гандър или както там му беше името, да казва: «Предположение!».
Иска ми се Аарън да беше тук. За протокола ще кажа, че го харесвам. Харесвам го. Разбирам какво правят те тук. Разбирам. Никой от нас не обича да го наблюдават, животът му да се описва, шпионира и прочее. Но аз разбирам. Роуан също ще разбере. Тя ще разбере.
Това досие е просто уникално, извънредно важно. И когато си помисля колко дълбоко съм забъркан във всичко това, още от момента, в който онова същество ме погледна през желязната ограда — о, благодаря ти, Боже, че те са тук, че «наблюдават», както сами се изразяват. Че знаят.
Защото иначе… И Роуан ще разбере. Роуан ще разбере вероятно по-добре от мен, защото тя ще види неща, които аз не мога. Сигурно точно така е планирано… но ето, пак започвам.
Аарън! Върни се!“
Двайсет и осем
Тя стоеше пред желязната ограда, когато таксито се отдалечи. Около нея като че се спусна ръждива тишина. Не можеше да си представи по-запустяла и страховита къща. Безжалостната светлина на уличните лампи струеше като сиянието на пълна луна през клоните на дърветата — падаше върху напуканите плочки и мраморните стъпала, покрити с мъртви листа, и по високите дебели колони с лющеща се бяла боя и черни петна мухъл, по изкривените дъски на верандата, които се простираха неравно чак до отворената врата и до мътната бледа светлина, която струеше слабо оттам.
Роуан остави погледа си да се вдигне към закепенчените прозорци, към гъсто обраслата градина. Беше започнало да ръми още когато напусна хотела. Сега дъждът бе така ситен, че се бе превърнал в мъгла, бе лъснал асфалта на улицата и кръжеше над блещукащите листа над оградата, като съвсем леко докосваше лицето и раменете й.
„Тук майка ми е прекарала целия си живот, помисли си. Тук се е родила и нейната майка, и баба й. В тази къща Ели е седяла до ковчега на Стела.“
Със сигурност е било така, въпреки че през целия следобед, по време на коктейлите, салатата и пикантната храна, бяха говорили съвсем повърхностно за тези неща. „Карлота ще иска да ти каже…“, „… след като поговориш с Карлота.“
Дали вратата беше отворена за нея? Дали портата бе отворена, за да я посрещне? Голямата дървена рамка на вратата изглеждаше като огромна ключалка, която се стесняваше нагоре. Къде беше виждала подобна форма на ключалка? Да, беше издълбана на гробницата в гробището „Лафайет“. Колко иронично, защото тази къща бе станала гробница за майка й.
Дори прелестният тих дъждец не успяваше да я разхлади. Но се беше появил и вятър, речен бриз, както го бяха нарекли, когато се сбогуваха само на няколко пресечки от хотела. Носеше мирис на дъжд и я обля като хладка вода. Какъв беше този аромат на цветя, така силен, така дълбок, така различен от всички цветни аромати, които бе усещала?