Оттук, от озарените от електрическата луна разцепени плочи, тя виждаше страничната веранда, която Райън и Беа й бяха описали, верандата, на която майка й бе седяла в своя люлеещ се стол цели тринайсет години. „Не мисля, че страдаше.“
Сега трябваше само да отвори желязната порта, да изкачи мраморните стъпала, да прекоси изгнилите дъски и да бутне открехнатата врата. Защо не? Искаше да вкуси мрака вътре, искаше го толкова отчаяно, че в момента дори Майкъл не й липсваше. Той не можеше да направи това заедно с нея.
Внезапно, като в сън, тя видя как светлината, струяща от вратата, става по-ярка. Самата врата се отвори навътре и крехката фигура на старицата се появи на прага, мъничка и слаба. Гласът й беше ясен и чист в мрака, с едва доловим ирландски акцент, мрачен и нисък:
— Ще влезеш ли, или не, Роуан Мейфеър?
Роуан бутна отворената порта на оградата, но тя не поддаде, затова просто мина покрай нея. Стъпалата бяха хлъзгави и тя ги изкачи бавно. Усещаше как меките дъски по дървената веранда поддават леко под краката й.
Карлота беше изчезнала, но Роуан влезе във фоайето и я видя — малка неясна фигурка до входа към голяма, смътно осветена от самотна лампа стая.
Тръгна бавно след старицата.
Мина покрай стълбище, което се извисяваше право нагоре, невероятно високо, към тъмен втори етаж, където не се виждаше нищо. После мина покрай вратите вдясно, отворени към огромна всекидневна. Светлините от улицата струяха през прозорците на стаята отвъд и я осветяваха като с мътна лунна светлина, разкриваха огромния блестящ под и няколко неясни мебели.
Накрая мина и покрай една затворена врата вляво и пристъпи в светлината. Видя, че се е озовала в огромна трапезария.
На овалната маса имаше две свещи и техните танцуващи пламъчета бяха единствената светлина в стаята. Изглеждаше изумително как се издигат тънко нагоре, за да озарят стенописите — великолепните селски пейзажи с покрити с мъх дъбове и изорани ниви. Вратите и прозорците се извисяваха на около двайсет стъпки над главата й. Когато погледна към дългия коридор, входната врата й се стори огромна, рамката й заемаше цялата стена, чак до мрачния таван.
Обърна се и се взря в жената, която седеше в единия край на масата. Гъстата й вълниста коса, искрящо бяла в тъмното, сега падаше малко по-свободно около лицето й. Двете свещи хвърляха зловещо отраженията си в кръглите й очилца.
— Седни, Роуан Мейфеър — каза тя. — Имам да ти казвам много неща.
Роуан си позволи да огледа съвсем бавно още веднъж всичко наоколо — дали просто от инат, или пък не можеше да се освободи от очарованието на момента? Видя, че кадифените завеси са почти разкъсани на няколко места, а подът е покрит с разнищен килим. От тапицираните седалки на резбованите столове се носеше миризма на прах и мухъл. Или пък идваше от килима, или от жалките драперии?
Нямаше значение. Носеше се отвсякъде. Но се долавяше и друга миризма, друга, прекрасна миризма, която я караше да мисли за дърво, за слънчева светлина, и, кой знае защо, за Майкъл. Харесваше й. А Майкъл, дърводелецът Майкъл, щеше да разбере тази миризма. Миризмата на дърво в старата къща, и на жегата, която се е просмуквала в нея през целия ден. И отвъд това, едва доловимата миризма на восъчните свещи.
Тъмният полилей на тавана улавяше сиянието на пламъчетата и ги отразяваше със стотиците си кристални сълзи.
— Работи със свещи — каза старицата. — Но вече съм твърде стара, за да се катеря да ги подменям. Еужения също не може. — И кимна леко към отсрещната страна на масата.
Стресната, Роуан осъзна, че там стои чернокожа жена, същински призрак, с рядка коса, жълти очи и скръстени ръце. Изглеждаше съвсем слаба, въпреки че беше трудно да се каже в тъмното. От дрехите й се виждаше само някаква лекьосана престилка.
— Вече можеш да си вървиш, скъпа — каза Карлота на жената. — Освен ако моята племенница не желае нещо за пиене. Но ти не желаеш, нали, Роуан?
— Не, благодаря, госпожице Мейфеър.
— Наричай ме Карлота, или Карл, ако предпочиташ. Няма значение. Има хиляди госпожици Мейфеър.
Старата чернокожа жена тръгна да излиза, мина покрай камината, заобиколи масата и се отправи към вратата, която извеждаше към дългия коридор. Карлота гледаше след нея, сякаш искаше да се увери, че са напълно сами, преди да изрече и дума.
Внезапно прозвуча някакъв особен звън, странно познат, но напълно неопределим за Роуан. После се чу затваряне на врата и откъм вътрешността на къщата се понесе някакъв дълбок тътен, подобен на рев на огромен мотор.