Някой ден щели да имат дете, бе казала тя, в момент, подходящ и за двамата, защото родителството било въпрос на избор, и никое дете не бивало да идва на бял свят, ако не е обичано и желано и от двамата родители.
Майкъл не виждаше смисъл в тези приказки. Нима смъртта бе по-добра от изоставянето? Как така Джудит щеше да се чувства виновна, ако изостави детето, но нямаше да изпитва вина, ако го убие? Да, и двамата родители трябваше да желаят детето. Но защо само единият от тях да решава дали то ще се появи на белия свят? Не бяха бедни, не бяха болни; това дете не беше плод на изнасилване. Защо, след като те бяха практически женени и със сигурност можеха да се оженят, ако Джудит пожелаеше! Можеха да дадат толкова много на това дете. Дори и да живееше с други хора, какво само можеха да направят за него. Защо, по дяволите, това малко същество трябваше да умре. Колкото и да повтаряха, че още не било човек, то щеше да стане човек, ако Джудит не бе решила да го убие. Нима нероденото дете е по-малко ценно в очите на Господ?
И така, те продължаваха да се лутат, споровете им ставаха все по-ожесточени, все по-всеобхватни, люшкаха се между личното и философското без никаква надежда за развръзка.
Накрая Майкъл изрови и последния си окоп. Ако Джудит само родеше детето, той ще го отведе със себе си. И тя нямаше да ги види никога повече. И той ще направи всичко, което тя пожелае в замяна. Ще й даде всичко, което има и което тя смята за ценно. Плачеше, докато я умоляваше.
Джудит беше съсипана. Майкъл беше избрал детето пред нея. Опитваше се да купи тялото й, страданията й, нещото, което растеше в нея. Не можеше да понася повече да е в една къща с него. Тя го прокле заради нещата, които й бе казал. Прокле цялото му минало, невежеството му и най-вече неговата изумителна грубост към нея. Да не би той да си мисли, че за нея е лесно да стори онова, което е решила? Но всичките й инстинкти й говорели, че трябва да прекъсне този брутален физически процес, че трябва да угаси тази частица живот, който никога не е имал значение и който се е залепил за нея, расте въпреки волята й и разрушава обичта на Майкъл към нея и техния съвместен живот.
Майкъл не можеше да я гледа. Щом искаше да си върви, да върви. Искаше тя да си тръгне. Не искаше да знае точния ден и час, в който детето му щеше да бъде убито.
Завладя го ужас. Всичко около него беше сиво. Нищо нямаше добър вкус, нито изглеждаше добре. Сякаш метален мрак бе обгърнал света и всички цветове и усещания бяха избледнели. Той знаеше, че Джудит страда, но не можеше да й помогне. Всъщност не можеше да спре да я мрази.
Мислеше си за онези сестри в училище, които пляскаха момчетата с опакото на ръката; помнеше тяхната нехайна власт, нехайна жестокост. Разбира се, това нямаше нищо общо, казваше си. На Джудит й пукаше, Джудит беше добър човек. Тя правеше онова, което смяташе, че трябва да направи. Но сега Майкъл се чувстваше също толкова безпомощен, както когато сестрите обикаляха коридорите като чудовища в черни раса и мъжките им обувки трополяха по полирания дървен под.
Джудит се изнесе, докато Майкъл беше на работа. Сметката за аборта в бостънска болница дойде седмица по-късно. Майкъл изпрати чека на посочения адрес. И никога повече не видя Джудит.
След това дълго време бе сам. Никога не бе търсил сексуални преживявания с непознати. Но сега дори се страхуваше от това и избираше партньорки съвсем рядко, и то с огромна дискретност. Беше станал крайно предпазлив. Не искаше да изгуби и други деца.
Разбра, че не е в състояние да забрави мъртвото бебе, или мъртвия зародиш по-точно. Не че нарочно мислеше за него — беше го нарекъл Малкия Крис, но не искаше никой да знае това — просто започна да вижда ембриони във филмите, които ходеше да гледа, в рекламите на филми във вестниците.
Както винаги, филмите бяха много важни в живота му. Както винаги, те бяха главна, неотменна част от неговото образование. Чувстваше се като в транс в тъмното кино. Усещаше някаква дълбока връзка между онова, което се случваше на екрана, и собствените му мечти и подсъзнание, с непрестанните му усилия да разбере света, в който живее.