— Това е асансьор — прошепна Роуан.
Старицата като че внимателно се вслушваше в този рев. Лицето й изглеждаше съсухрено и дребно под гъстата корона на косата. Асансьорът спря с глухо изтракване и тя като че остана доволна. Погледна към Роуан, после й направи жест към единствения стол на дългата страна на масата.
Роуан се приближи и седна на стола с гръб към прозорците, които гледаха към двора. Обърна се така, че да може да вижда Карлота.
Вдигна очи и видя още селски пейзажи по стените. Някаква плантаторска къща с бели колони и ниски хълмове в далечината.
После погледна покрай свещите към старата жена и с облекчение видя, че пламъците вече не се отразяват в очилата й. Сега се виждаше само спаруженото лице и стъклата, които блестяха на светлината, тъмната рокля с дълги ръкави и слабите ръце, подаващи се от дантелата. Кокалестите пръсти държаха някаква кадифена кутия.
След малко Карлота рязко плъзна кутията към Роуан.
— Това е твое — каза тя. — Смарагдова огърлица. Твоя е, както и тази къща, и земята, на която стоим, и всичко на нея. Освен това, наследяваш и богатство по-голямо от това, което имаш сега около петдесет пъти, вероятно дори стотици пъти. Не мога да знам със сигурност. Но преди да влезеш в негово владение, чуй хубаво какво ще ти кажа.
Замълча и започна да изучава лицето й. Сега повече отвсякога Роуан бе поразена от начина, по който звучеше гласът на старицата, от цялото й поведение — те нямаха възраст. Беше почти зловещо, сякаш духът на млад човек обитаваше тази стара обвивка и я оживяваше по съвсем невероятен начин.
— Не — каза жената. — Стара съм. Много стара. Чаках само тя да умре и момента, от който най-много се страхувах — твоето идване тук. Молех се Ели да живее дълго, да те държи настрани дълги години, докато Деидре не изгние в гроба и веригата не се прекъсне, но съдбата ми поднесе още една малка изненада. Ели е мъртва. Ели е мъртва, а аз не знаех нищо за това.
— Тя искаше така — отвърна Роуан.
— Зная — въздъхна старицата. — Зная, че ми казваш истината. И страшното не е, че не съм била известена, а самата й смърт. Но вече е свършено и нищо не може да бъде предотвратено.
— Тя наистина искаше да ме държи настрани — каза простичко Роуан. — Настоя да подпиша документ, че никога няма да се върна тук, но аз реших да наруша това обещание.
Старицата мълчеше.
— Исках да дойда — каза Роуан. И след това, възможно най-внимателно и умоляващо, попита: — Защо сте искали да ме държите настрани? Колко ужасна може да е тази история?
Карлота седеше тихо и я гледаше; след малко каза:
— Ти си силна жена. Силна си като майка ми.
Роуан не отговори.
— Имаш нейните очи, казаха ли ти го вече? Чудя се дали някой от тях въобще я помни?
— Не зная — отвърна Роуан.
— И какво видя с тези твои очи? — попита старицата. — Видя ли нещо, което да те кара да мислиш, че не бива да си тук?
Роуан се сепна. Първо реши, че не е разбрала въпроса; после за част от секундата осъзна, че го е разбрала, и веднага се сети за призрака, който бе се появил в три часа през нощта. Споменът за това необяснимо се примеси със спомена за съня в самолета, когато някой невидим я докосваше и изнасилваше.
Съвсем объркана, тя видя как по лицето на старицата се разлива усмивка. Не беше нито горчива, нито триумфираща. Изразяваше само примирение. А после лицето й отново стана гладко, тъжно и замислено. На слабата светлина главата й за миг заприлича на оголен череп.
— Е, значи е дошъл при теб — каза Карлота и въздъхна тихо. — Вече се е добрал до теб.
— Не зная какво беше. Моля ви да ми го обясните.
Но жената просто я гледаше и чакаше.
— Беше мъж, слаб, елегантен. Дойде в три часа през нощта. Точно когато е починала майка ми. Видях го съвсем ясно, както виждам вас сега, но само за миг.
Жената сведе поглед. Роуан реши, че е затворила очи. После видя лек проблясък под клепачите й. Карлота скръсти ръце на масата пред себе си.
— Бил е мъжът — каза тя. — Това е мъжът, който докара майка ти до лудост, както и нейната майка. Мъжът, който служеше на моята майка и управляваше всички около нея. Останалите не ти ли казаха за него? Предупредиха ли те?
— Не са ми казвали нищо — отвърна Роуан.
— Това е защото те не знаят. Най-после са разбрали, че не знаят, и са оставили тайните на нас, както трябваше да сторят от самото начало.