— Тук е историята на този род, написана от Жулиен. Това беше неговата стая. Неговото убежище. Тук той написа своята изповед. Как е спал със сестра си Катерин, за да бъде зачената моята майка, Мери Бет, а после легнал и с нея, за да се роди моята сестра Стела. А когато поиска да легне и с мен, аз се изплюх в лицето му. Издрах очите му. Заплаших, че ще го убия. — Обърна се и се втренчи в Роуан. — Черна магия, зли заклинания, записи на неговите жалки триумфи, когато е наказвал враговете си и е прелъстявал любовниците си. Всички серафими на небето не биха могли да удовлетворят неговата похот, не и неговата.
— Нима всичко е записано тук?
— Всичко, даже и повече. Но аз никога не съм чела тези книги и няма да ги прочета. Достатъчно ми беше да чета мислите му, докато седеше в библиотеката долу, топеше писалката в мастилото и се смееше под нос, отдавайки се на фантазиите си. Това продължи с десетилетия. О, толкова дълго чаках този момент.
— А защо тези книги са още тук? Защо не си ги изгорила?
— Защото знаех, че ако някога дойдеш, ще искаш да видиш това с очите си. Няма по-силна книга от изгорената книга! Не… Сама трябва да прочетеш всичко, защото всяка негова дума го осъжда и проклина. — Тя замълча, после прошепна: — Прочети го и реши сама. Анта не можа да направи избор. Деидре също. Но ти можеш. Ти си силна, умна и мъдра въпреки младостта си. Да, виждам това в теб.
Тя положи двете си ръце на извивката на бастуна и се загледа настрани, извила очи, замислена. Шапката от бяла коса като че притискаше малкото й лице.
— Аз избрах — каза тя тихо, почти тъжно. — Отидох на църква, след като Жулиен ме докосна, след като ми изпя своите песни и ми каза лъжите си. Той наистина мислеше, че чарът му може да ме победи. Отидох в параклиса „Богородица на безкрайната благодат“, коленичих и започнах да се моля. И тогава в мен се вля най-силната вяра. Няма значение дали Господ в небето е католически, протестантски или пък индуистки. Беше нещо по-дълбоко, по-старо и помощно от това — беше като ядрото на доброто, поддържащо живота, отхвърлящо разрушението, перверзните, насилието над ближния. Онова, което утвърждава човешкото, естеството на този свят. — Вдигна очи към Роуан. — И казах: „Господи, застани до мен. Света Майко, застани до мен. Дайте ми сила да се боря с тях, да ги победя, да надделея“.
Тя отново извъртя очи, като че се взря назад в миналото. Погледът й дълго блужда по пристегнатата от ръждясалата верига черга.
— Още тогава знаех какво ме чака. След години се научих на онова, което ми беше необходимо. Научих същите заклинания, същите тайни, които използваха и те. Научих се да призовавам същите нисши духове, които командваха и те. Научих се да се боря с него въпреки огромната му сила, с подкрепата на духове, които след това можех да отпратя отново само с щракане на пръсти. С две думи, борех се срещу него с неговите оръжия.
Изглеждаше мрачна, някак далечна, като че очакваше реакцията на Роуан, но същевременно не се интересуваше от нея.
— Казах на Жулиен, че няма да родя дете от него. Че няма смисъл вече да ме прелъстява с фантазиите си. Че няма смисъл да играе игрички, да се превръща в млад мъж, за да попадна в прегръдките му, защото аз щях да знам, че това всъщност е неговата старческа плът. „Нима мислиш, че ще легна с теб, дори да си най-красивият мъж на света? Ти или твоят дяволски познайник? Нима мислиш, че съм подвластна на подобна суета и похот?“ Ето това му казах. Обещах му, че ако ме докосне отново, ще използвам силата си, за да го отблъсна. Нямах нужда от смъртен помощник. И тогава видях страх в очите му, голям страх. Тогава още не се бях научила как да изпълня подобна заплаха. Но той се страхуваше от силата в мен, защото я виждаше, макар че самата аз още не бях съвсем наясно с нея. Може и да е било просто страх от човек, когото не е в състояние да прелъсти, да обърка, да заблуди. — Тя се усмихна, тънките й устни разкриха два реда равни изкуствени зъби. — А това беше нещо ужасно за човек, който живее единствено чрез прелъстяването.
Тя замлъкна, вероятно потъна в спомена.
Роуан си пое дълбоко дъх, не обръщаше внимание на потта, която се стичаше по лицето й, и на топлината от лампата. Чувстваше единствено нещастие, нещастие и загуба, и усещането за дълги самотни години. Празни години, години на ужасяваща рутина, на горчивина и сляпа вяра, вяра, че може да убие…
— Да, да убия — въздъхна жената. — Правила съм го. За да защитя живите от онзи, който не беше жив и щеше да ги обсеби.