Но докато говореше, тя се взираше в бурканите, в най-големия от тях, чиято течност бе достатъчно бистра, за да се види, че вътре плува нещо меко и кръгло. Не, не можеше да го погледне на светлината. Приличаше на човешка глава. Отдръпна се като опарена.
— Е, какво видя?
— Защо ми причиняваш това? — прошепна Роуан, втренчена в буркана, в тъмните изгнили очи, които плуваха из течността, в развятата коса. Извърна се и погледна старицата. — Днес бях на погребението на майка си. Какво искаш от мен?
— Казах ти вече.
— Не, ти ме наказваш, задето се върнах, наказваш ме, защото исках да знам, защото наруших твоите планове.
Не се ли появи усмивка на лицето й?
— Нима не разбираш, че сега съм съвсем сама? Искам да познавам роднините си. Не можеш да ме принудиш да се подчиня на волята ти.
Тишина. Беше ужасно задушно. Роуан не знаеше колко още ще издържи.
— Това ли стори на майка ми? — попита тя, в гласа й се усещаше изгарящ гняв. — Подчини я на волята си?
Пристъпи назад, сякаш гневът й я караше да се отдръпне от старицата. Ръката й стисна още по-силно лампата, която вече бе гореща от догарящия фитил, почти непоносимо гореща.
— Тук ми става лошо.
— Мило дете — каза жената, — в този буркан ти видя човешка глава. Да, ще я погледнеш по-отблизо, когато му дойде времето. Както и останалото в тази стая.
— Но те са разложени. Толкова са стари, че не биха могли да служат за нищо, ако въобще могат да послужат за каквото и да било. Искам да се махна оттук.
И все пак тя продължаваше да се взира в буркана, вцепенена от ужас. Вдигна лявата си ръка към устата, сякаш искаше някак да я защити, и се втренчи в мътната течност, в която видя дупката на уста с вече изгнили устни. Белите зъби блеснаха в тъмното. Видя блещукащата пихтия на очите. Не, не гледай това. Но какво имаше в буркана до него? Нещо в течността се движеше, червеи. Печатът беше счупен.
Обърна се и излезе от стаята. Облегна се на стената и затвори очи. Лампата изгаряше ръката й. Сърцето й бумтеше в ушите. Всеки миг щеше да припадне. Щеше да повърне на площадката на тези отвратителни стълби, пред очите на тази извратена зла старица. Смътно чу, че Карлота минава покрай нея. Чу я как слиза по стълбите, стъпало по стъпало, по-бавно отпреди.
— Ела долу, Роуан Мейфеър — каза Карлота. — Изгаси лампата, но преди това запали свещта и я вземи със себе си.
Роуан бавно се изправи. Прекара лявата си ръка през косата и като потисна още един пристъп на гадене, тръгна бавно към спалнята. Остави лампата на малката масичка до вратата, откъдето я беше взела. Точно навреме, защото усещаше, че вече не може да издържа на горещината. Допря дясната си ръка към устните, за да облекчи паренето, после бавно вдигна свещта и я натика в отвора на стъкления капак — знаеше, че е твърде горещ, за да може да го свали. Свещта се запали, по фитила на лампата закапа восък. Роуан изгаси пламъка на лампата и постоя неподвижна за миг. Очите й отново се спряха на навитата черга и на мъжките обувки захвърлени пред нея.
Не, не бяха захвърлени, каза си, и тръгна бавно към тях. Протегна левия си крак и докосна с него една от обувките. Ритна я леко и установи, че всъщност се крепи на нещо. Тогава видя сияещата в тъмното бяла кост на човешки крак да се подава изпод крачола на панталон от увитата на руло черга.
Втренчи се като парализирана в ужасното си откритие. Мина до другия край на чергата и видя нещо, което не бе забелязала досега. Тъмнокестенява коса. В чергата имаше увит човек. Беше мъртъв, от много време. Ето, на пода имаше тъмно петно, точно до долния край на чергата. Там беше изтекла гнилата плът, а после беше изсъхнала. По петното бяха залепнали хлебарки, и то много отдавна.
Роуан, обещай ми, че никога няма да се върнеш там, обещай ми.
Някъде далече отдолу се чу слабо гласът на старата жена:
— Ела долу, Роуан Мейфеър.
Роуан Мейфеър, Роуан Мейфеър, Роуан Мейфеър…
Тя излезе бавно от стаята, но преди това се обърна още веднъж към мъртвеца, към тънката бяла кост, която се подаваше от чергата. После затвори вратата и тръгна съвсем бавно по стълбите.
Старицата стоеше пред отворения асансьор и я гледаше, озарена от грозната златиста светлина на крушката в кабината.
— Знаеш какво видях, нали? — рече Роуан и протегна ръка да се облегне на колоната на стълбището. Малкото пламъче на свещта заигра и хвърли бледи полупрозрачни сенки по тавана.