— Аз убих Анта — каза Карлота. Стоеше с гръб към Роуан, думите й бяха тихи и неясни. — Убих я, нищо че не аз я блъснах през прозореца. Исках да умре. Тя люлееше Деидре в кошчето, а той беше до нея, гледаше бебето и го разсмиваше! И тя му позволяваше това, говореше му с превзетото си тънко гласче, казваше му, че е единственият й приятел след смъртта на съпруга й, единственият й приятел в целия свят. Каза ми: „Това е моя къща и ако искам, мога да те изгоня от нея“. Каза това на мен! А аз й отвърнах: „Ще ти изтръгна очите, ако не го прогониш. Няма да можеш да го виждаш без очи. Няма да караш и бебето да го вижда“.
Старицата замълча. Роуан чакаше прималяла в потискащата тишина, нарушавана единствено от звуците на нощта, от създания, които се щураха и пееха в тъмното.
— Виждала ли си изтръгнато човешко око, което виси над бузата на кървавите си жили? Аз изтръгнах нейното. Тя пищеше и ридаеше като дете, но аз все пак го направих. Направих го и я подгоних по стълбите. Тя тичаше и се опитваше да задържи скъпоценното си око с ръце. Как мислиш, той опита ли се да ме спре?
— Аз бих те спряла — каза Роуан с горчивина. — Защо ми разказваш това?
— Защото поиска да знаеш! А за да разбереш какво е станало с една от тях, трябва да знаеш и случилото се с онази преди нея. И най-вече, че точно затова се опитвам да прекъсна веригата.
Карлота се обърна и се втренчи в Роуан. Студената бяла светлина се отразяваше в очилата й и сега те приличаха на слепи огледала.
— Направих го заради теб, заради мен, заради Господ, ако изобщо го има. Принудих я да скочи от онзи прозорец. „Да видим сега как ще го виждаш без очи“, крещях аз. „Как ще го караш да идва!“ А майка ти пищеше в люлката си ето в тази стая. Трябваше да убия и нея. Трябваше да я задуша, докато Анта лежеше отвън на плочите. Само дето нямах този кураж. — Отново замълча, вдигна леко брадичка и тънките й устни се разляха в усмивка. — Чувствам гнева ти. Чувствам, че ме осъждаш.
— Нима би могло да е иначе? — прошепна Роуан.
Старицата наведе глава. Сега светлината падаше върху бялата й коса, а лицето й оставаше в сянка.
— Но не можех да убия бебе — каза тя уморено. — Не можех да се накарам да взема възглавницата и да я притисна към лицето на Деидре. Мислех за старите истории за вещици, които принасяли в жертва на дявола бебета и после разбърквали маста им в котли. Ние сме вещици, да, ние — Мейфеър. Трябваше ли да пренеса в жертва това малко създание, както бяха правили те? Не, не можех да извърша подобно нещо.
Отново тишина.
— Той, разбира се, знаеше, че не мога! Щеше да разруши цялата къща, за да ме спре, ако се бях опитала.
Роуан чакаше, но накрая не издържа, накрая омразата и гневът започнаха да я давят и тя попита с надебелял глас:
— А какво й стори след това — на майка ми — за да прекъснеш веригата, както се изрази?
Тишина.
— Кажи ми.
Старицата въздъхна. Обърна леко глава и се загледа през ръждясалата мрежа.
— Още от малка, когато си играеше в градината, аз я умолявах да се бори с него. Казвах й да не го поглежда. Учех я да го отблъсква! И наистина спечелих тази борба, преборих се дори с меланхолията й, с лудостта, с плача й, с отвратителните й признания, че пак е изгубила битката и го е пуснала в леглото си. Бях спечелила. Но после Кортланд я изнасили! И тогава аз направих всичко възможно, за да те отделя от нея и тя никога да не те потърси. Направих всичко възможно никога да не събере сила да избяга, да те намери, да те призове и да те потопи в своята лудост, в своята вина и истерия. Когато не искаха да й направят електрошок в една болница, аз я водех в друга. Ако искаха да й спрат лекарствата в една болница, аз я водех в друга. Казвах им каквото трябваше, за да я държат вързана за леглото, да й дават лекарства и да й правят електрошок. Казвах й каквото трябваше, за да я карам да пищи и те да я връзват!
— Не, не ми казвай повече.
— Защо? Нали искаше да знаеш? Да, когато тя се извиваше под завивките като котка, аз им казвах да й сложат инжекциите, да й…
— Спри!
— … ги слагат два или три пъти на ден. Не ми пукаше дали ще я убия. Не исках да лежи там, като неговата играчка, и да…