— Спри. Спри.
— Защо? Беше негова до последния си ден. Последната й дума беше неговото име. Направих всичко това единствено заради теб, заради теб, Роуан!
— Спри! — изсъска Роуан, а ръцете й се вдигнаха във въздуха с разперени пръсти. — Спри! Мога да те убия заради това! Как смееш да говориш за Господ и за живота, когато си причинила това на едно младо момиче, като си го затворила в тази отвратителна къща. Ти си виновна. Ти си я направила беззащитна, болна и… Господ да ти е на помощ, ти си вещицата, ти си болна и жестока старица. Господ да ти е на помощ, проклета да си!
Карлота я гледаше потресена. Но след миг, на слабата светлина, лицето й отново стана непроницаемо, очите й зад кръглите стъкла на очилата светеха като копчета, а долната й челюст увисна.
Роуан изстена, ръцете й се вдигнаха към главата, заровиха се в косата, устните й се стиснаха, за да спрат думите, да спрат гнева, да спрат болката.
— Да се продъниш в ада дано! — изпищя тя, а тялото й се преви от яростта, която не можеше да потисне.
Старицата се намръщи, посегна напред и бастунът падна от ръката й. Направи една неуверена крачка, после дясната й ръка полетя към лявата подпора на люлеещия се стол. Крехкото й тяло се изви бавно и потъна в стола. Главата й се отпусна на високите летви.
Карлота не помръдна повече. Ръката й се плъзна от подлакътника и увисна встрани.
В нощта се чуваше само смътното и безспирно жужене на насекомите и песента на жабите, а далечният рев на колите се сливаше с техния хор. Като че ли наблизо премина влак, отмервайки с тракане ритъма на нощната мелодия. Някъде далече се чу свирка, подобна на гърлено ридаене в мрака.
Роуан стоеше неподвижно, ръцете й бяха отпуснати. Гледаше невиждащо през ръждясалата мрежа към тихото лениво движение на короните на дърветата. Изведнъж солото на жабите се извиси над останалите звуци на нощта и замря. Някаква кола мина по пустата улица отвъд желязната ограда, а светлината на фаровете й прониза плътния саван на растенията.
Роуан буквално почувства светлината по кожата си. Видя я как озари дървения бастун на пода на верандата, после черната обувка на Карлота, извита болезнено навътре, сякаш тънкият глезен беше изкълчен.
Дали някой виждаше през гъстите храсти мъртвата жена в стола и високата блондинка зад нея?
Роуан потрепери от глава до пети. Изви гръб, вдигна лявата си ръка и стисна кичур от косата си. Задърпа го, докато болката не стана непоносима.
Гневът си бе отишъл. Дори и последните горчиви остатъци от него бяха отмрели. Сега тя стоеше сама в хладния мрак, концентрирана върху болката в скалпа си. Беше толкова студено, сякаш не бе лятна нощ. Стоеше сам-сама, като в тъмна пропаст, в която не проникваше и лъч светлина, от която нямаше измъкване, без надежда за помощ или щастие. Светът бе изчезнал. Светът с цялата му история, с празната му логика, с мечтите и постиженията.
Бавно обърса уста с опакото на ръката си като дете. Взираше се в безжизнената ръка на мъртвата старица и зъбите й затракаха, когато студът се запромъква все по-надълбоко в нея, за да я вледени. После се свлече на коляно, вдигна ръката и потърси пулс, но знаеше, че няма да го долови. Сложи я в скута на старицата и видя как струйка кръв се стича от ухото й, плъзва се по врата и влиза в яката й.
— Но аз не исках… — прошепна Роуан, като едва изговаряше думите.
Зад нея мрачната къща зееше, очакваше я. Не можеше да се накара да се обърне. Стресна я някакъв далечен, неопределен звук. Смрази я от страх; изпълни я с най-силния и истински ужас, който бе изпитвала през живота си. Не можеше да се обърне и да се върне в онези мрачни стаи. Не можеше. Закритата веранда я държеше като в капан.
Изправи се бавно и се загледа над гъстата трева, над плетеницата от растения, които се бяха вкопчили в мрежата и сега потрепваха по нея с мъничките си листа. Вдигна очи към облаците, които прелитаха над дърветата. И тогава разбра, че ужасният тих звук излиза от собствените й устни — страховит отчаян стон.
— Не исках… — прошепна тя отново.
Така е, когато се молиш, помисли си тя с ужас. Така е, когато се молиш на никого и нищо да изличи ужаса на стореното от теб, да оправи нещата, да направи така, че това никога, никога да не се е случвало.
Видя лицето на Ели в болницата. Обещай ми, че никога, никога…
— Не исках да го направя! — прошепна тя съвсем тихо, така че никой освен Господ да не може да я чуе. — Боже, не исках да го направя. Кълна се. Не исках да го правя отново.