Някъде далече, в някакво друго селение, бяха останалите. Майкъл и англичанинът, Рита Мей Лониган и всички Мейфеър, събрани около масата в ресторанта. Дори Еужения, изгубена някъде в къщата, заспала и вероятно сънуваща. Всички останали.
А тя стоеше тук съвсем сама. Тя, която бе убила тази зла, жестока старица. Беше я убила така жестоко, както бе убивала и тя самата. Господ да я накаже за това. Да се продъни в ада дано. Господ да я накаже. Но не исках да го сторя, кълна се…
Отново обърса устата си. Скръсти ръце пред гърдите си, преви рамене и затрепери. Трябваше да се обърне и да влезе в тъмната къща. Да стигне до вратата и да се махне оттук.
Боже, не биваше да прави това, трябваше да се обади на някого, трябваше да каже, да извика онази Еужения и въобще всичко останало, което се правеше в такъв случай.
И все пак нямаше да понесе агонията да разговаря сега с непознати, да съчинява обичайните лъжи.
Остави главата си да се килне бавно на една страна и се взря в безжизненото тяло, прекършено и сгърчено в подобната на чувал рокля. Бялата коса бе така чиста, така мека на вид. Ето, това беше краят на един нещастен, ужасен живот в горчивина.
Затвори очи, вдигна немощно ръце към лицето си и започна да се моли.
„Помогни ми, защото не зная какво да направя, не зная какво направих, не мога да го поправя. А тя ми каза единствено истината. Винаги съм знаела, че в мен има нещо зло, и в тях също, затова Ели ме е отвела далече. Зло.“
Отново видя слабия блед призрак пред стъклената стена в Тибурон. Усети докосването на невидимите ръце в самолета.
Зло.
— Е, къде си? — прошепна тя в мрака. — Защо трябва да се страхувам да мина през тази къща?
Вдигна глава. Откъм дългия салон зад нея долетя още едно слабо проскърцване. Сякаш стара дъска се огъваше под нечии стъпки. Или пък къщата просто се слягаше? Беше тихо скърцане, сякаш по дъските тича плъх с малките си отвратителни крачета. Но тя знаеше, че не е плъх. С цялата си същност усещаше, че там има някой, някой стои в тъмното, в салона. И не беше старата Еужения.
— Покажи се — прошепна тя и последните частици от страха й се превърнаха в гняв. — Покажи се!
И отново го чу. Обърна се бавно. Тишина. Погледна за последно към старата жена и после тръгна към дългата предна стая. Високите тесни огледала се взираха едно в друго в сумрака. Прашните полилеи събираха мътно цялата светлина от помещението.
Не се страхувам от теб. Не се страхувам от нищо тук. Покажи се!
За един ужасен миг сякаш самите мебели оживяха, сякаш малките столове с извити крачета се взираха в нея, сякаш библиотечните шкафове със стъклените си врати бяха чули тихото й предизвикателство и бяха готови да станат свидетели на онова, което щеше да последва.
— Защо не идваш? — прошепна тя отново. — Страхуваш ли се от мен? — Пустота. Тихо изскърцване някъде горе.
Тя тръгна по коридора с тихи, равни стъпки. Чуваше собственото си тежко дишане. Взираше се безмълвно в отворената предна врата, в млечната светлина от улицата, в блещукащите листа на мокрите дъбове. От устата й се изтръгна дълга, почти неволна въздишка. Обърна се и се отдалечи от тази успокояваща светлина, върна се по коридора и тръгна през мрака към празната трапезария, където смарагдът лежеше и чакаше в своята кадифена кутия.
Той беше тук. Трябваше да е тук.
— Защо не идваш? — прошепна тя, изненадана колко слаб е гласът й. Нещо в сенките като че се раздвижи, но не се виждаше никаква фигура. Може би просто лек полъх бе разлюлял прашните драперии. От дъските под краката й долетя слабо поскърцване.
На масата лежеше кутията със смарагда. Миришеше на восък. Пръстите й трепереха, когато вдигна капака и докосна камъка.
— Ела, дяволе — прошепна отново. Взе смарагда, смутена от тежестта му. Вдигна го високо, за да го види на светлината, а после си го сложи, като се оправи съвсем лесно със стегнатата закопчалка.
После, за един много странен миг, се видя как го прави. Видя Роуан Мейфеър, откъсната от миналото си, което бе така далече от всичко това, да стои като изгубена в тази мрачна и някак позната къща.
Да, позната. Високите заострени врати й бяха познати. Като че очите й се бяха спирали хиляди пъти на тях. Ели бе идвала тук. Майка й бе живяла и умряла тук. Колко отвъдна и далечна изглеждаше сега къщата от стъкло и дърво в далечната Калифорния. Защо бе чакала толкова дълго, за да се върне?