Беше предприела обиколка по мрачната блещукаща пътека на своята съдба. Какво бяха всичките й победи в миналото пред тази мистерия, която й се падаше по право в целия си мрачен блясък. Мистерия, която бе чакала тук всички тези години, за да я призове, и ето, тя най-после беше при нея.
Смарагдът лежеше тежко на меката коприна на блузата й. Пръстите й като че не можеха да се откъснат от него.
— Е, това ли искаше? — прошепна тя.
Зад нея, в коридора, долетя познат звук. Цялата къща го почувства, отрази го, както най-слабото докосване на струна отеква в корпуса на пианото. И ето, пак се чу. Тихо, но се чу. Там имаше някой.
Сърцето й биеше почти болезнено. Тя стоеше безпомощна, навела глава, сякаш задрямала. Обърна се и вдигна очи. Само на няколко стъпки от нея стоеше някаква смътна, трудно различима фигура на висок мъж.
Изведнъж сякаш всички тихи звуци на нощта заглъхнаха напълно и я оставиха в пустота. Тя се опитваше да различи обгърнатата от мрак неясна фигура. Очите ли я лъжеха, или това беше лице? Като че две тъмни очи се взираха в нея, и все пак не можеше да различи контурите на главата. Може би все пак зърна бялата извивка на твърда якичка.
— Не си играй с мен — прошепна тя. И отново цялата къща отрази гласа й с неясно проскърцване и въздишки. А после като по чудо фигурата стана по-светла, като че магически се втвърдяваше. Но в мига, в който Роуан въздъхна силно, тя отново започна да чезне.
— Не, не си отивай! — замоли тя, вече се съмняваше дали изобщо е видяла нещо.
И докато се взираше объркано и отчаяно в играта на светлината и сенките, някакъв тъмен силует внезапно се появи на мътното сияние, струящо от предната врата. Приближаваше се през облаците прах. Стъпките му бяха тежки, чуваха се ясно. Да, тя видя широки рамене, черна къдрава коса.
— Роуан? Ти ли си, Роуан?
Плътен глас, познат глас, човешки глас.
— О, Майкъл — изстена тя, собственият й глас беше тих и продран. Хвърли се към очакващата я прегръдка. — Майкъл… Благодаря ти, Боже!
Двайсет и девет
Тя седеше тихо, прегърбена до голямата маса, жертва на ужасите в тази мрачна къща. „Е, превърнах се в една от онези жени, които просто се отпускат в прегръдките на някой мъж и оставят той да се погрижи за всичко.“
Но беше прекрасно да гледа Майкъл в действие. Той се обади на Райън Мейфеър, в полицията и в „Лониган и синове“. Говореше езика на униформените мъже, които започнаха да пристигат в къщата. Дори и да бяха забелязали черните му ръкавици, никой не ги спомена, защото той говореше твърде бързо, обясняваше всичко, за да предотврати всякакви недоразумения.
— Ето, тя седи там. Няма никаква представа кой е онзи мъж на тавана. Старицатане й е казала. Сега е в шок. Карлота е умряла пред очите й, на верандата. Трупът е на тавана от доста време, но ви моля да не пипате нищо друго в стаята, ако може само да отнесете останките. Тя не по-малко от вас иска да разбере кой е този човек.
— А, ето, идва Райън Мейфеър. Райън, Роуан е там. В ужасно състояние е. Преди да умре, Карлота й показала труп на тавана.
— Труп ли? Какво говорите?
— Трябва да го изнесат. Дали ще може вие или Пиърс да се качите горе, за да се погрижите да не пипат другите неща, записите и прочие? Роуан е ей там. Напълно изтощена е. Може би на сутринта ще е в състояние да говори.
Пиърс веднага се зае с мисията. Старото стълбище закънтя от стъпките на много хора.
Райън и Майкъл разговаряха шепнешком. В коридора се разнесе цигарен дим. Райън влезе в трапезарията и прошепна на Роуан:
— Утре ще ти се обадя в хотела. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас в Метаир.
— Трябва да съм наблизо — отвърна тя. — Искам да намина пак сутринта.
— Твоят приятел от Калифорния е прекрасен човек, местен е.
— Да, така е.
Майкъл се прояви като защитник дори на старата Еужения. Той сложи ръка на рамото й и я поведе да види „старата госпожица Карлота“, преди Лониган да свали тялото от стола. Горката Еужения плачеше беззвучно.
— Скъпа, искаш ли да се обадя на някой да дойде да те вземе? — попита Майкъл. — Сигурно не бива да оставаш сама тази нощ. Кажи ми какво искаш да направя. Мога да доведа някой тук, да остане с теб.
А с Лониган, стария си приятел, се държеше съвсем свойски. Всякакъв калифорнийски акцент бе изчезнал от речта му. Сега говореше точно като Джери, като Рита, която бе дошла с мъжа си в „камионетката“. Били стари приятели, Джери пиел бира с бащата на Майкъл на предните стълби на къщата им преди трийсет и пет години, а Рита излизала два пъти с Майкъл по време на Дните на Елвис Пресли. Тя дори го прегърна и възкликна: „Майкъл Къри!“.