— Роуан, чуй ме — каза Райън. — Не знам какво ти е наговорила леля Карл, не знам и откъде се е взел онзи труп на тавана, нито какво ти е разказала за завещанието. Но трябва да разчистиш тази стара къща, да изгориш всичкия боклук, да пуснеш хора тук, може би Майкъл ще ти помогне. Изхвърли всичко, онези стари книги, бурканите. Трябва да пуснеш въздух в тази къща. Не е нужно да бродиш из нея и да се взираш във всяка прашинка и грозна вещ. Това е наследство, а не проклятие. Поне не бива да бъде.
— Зная — рече тя.
Дочу се шум от предната врата.
Двама млади чернокожи мъже бяха дошли, за да приберат баба Еужения, и сега стояха в коридора. Майкъл се качи горе да й помогне. Райън и Пиърс се наведоха да целунат Роуан по бузата. Изведнъж й хрумна, че сякаш целуваха мъртвец. После реши, че е точно обратното — те целуваха мъртвите така, както целуваха и живите.
Топло ръкостискане и усмивка за сбогом от Пиърс. Утре ще се чуем за обяд, ще поговорим и прочие.
Чу се адското скърцане на спускащия се асансьор. По филмите хората наистина слизаха с асансьори в ада.
— Нали имаш ключ, Еужения. Утре можеш да дойдеш, както винаги, ако ти трябва нещо. А сега, скъпа, трябват ли ти пари.
— Не, мистър Майк, платено ми е. Благодаря.
— Благодаря, мистър Къри — каза по-младият от внуците й с глас на образован човек.
Възрастният полицай отново дойде. Сигурно бе в самото начало на коридора, защото тя едва го чуваше.
— Да, Таунсенд.
— … паспорт, портфейл, всичко беше в ризата.
Затвори се врата. Тъмнина. Тишина.
Майкъл се връща по коридора.
Сега сме само двамата, къщата е празна.
Той стоеше на прага на трапезарията и я гледаше.
Тишина. Той извади цигара от джоба си и натъпка пакета обратно. Сигурно не беше лесно с ръкавици, но те като че не му пречеха особено.
— Та какво каза? — попита той. — Да вземем да се махнем оттук тази вечер. — Потупа циферблата на часовника си с цигарата. Пламък на кибритена клечка, светлина озари сините му очи, когато той погледна нагоре към картините.
Сини очи. Възможно ли бе черната му коса да е пораснала толкова много за тъй кратко време? Дали влагата във въздуха я бе направила така плътна и къдрава?
Тишината кънтеше в ушите й. Всички си бяха тръгнали.
Сега всичко бе пусто и уязвимо от нейното докосване. Всички тези чекмеджета, шкафове, килери, буркани, кутии. И все пак мисълта да ги отвори я отвращаваше. Те не бяха нейни, а на старата жена. Усойни, спарени, ужасни, като самата нея. Роуан нямаше сили нито да помръдне, нито да се изкачи отново по онези стълби, и изобщо да види каквото и да било.
— Значи се е казвал Таунсенд? — попита тя.
— Да. Стюарт Таунсенд.
— Кой е, имат ли представа?
Майкъл се замисли, махна малко парченце тютюн от устната си и пристъпи от крак на крак. „О, страхотен е — помисли си тя. — Какво парче. Ужасно секси, направо еротичен.“
— Аз знам кой е бил — рече той с въздишка. — Помниш ли Аарън Лайтнър? Той знае всичко за него.
— За какво говориш?
— Тук ли искаш да говорим? — Очите му отново пробягаха по тавана, като радари. — Отвън чака колата на Аарън. Можем да се върнем в хотела или пък да идем някъде в центъра.
Погледът му се зарея с възхита към гипсовите орнаменти около полилея. Като че беше гузен, задето се захласва по тях насред такава ужасна ситуация. Но не биваше да се притеснява от нея.
— Значи това е къщата, нали? — попита тя. — Къщата, за която ми разказа в Калифорния.
Очите му се заковаха на нея.
— Да, това е. — Усмихна се тъжно и поклати глава. — Точно тя е. — Изтръска пепелта в шепата си и тръгна бавно към камината. Тежката му походка, всяко негово движение, бяха страхотно еротични. Тя го гледа как изтърси пепелта в празната камина — невидими прашинки, които вероятно нямаше да направят стария под по-мръсен.
— Какво искаш да кажеш, откъде Лайтнър ще знае за този мъж?
Той като че се почувства неудобно. Изглеждаше ужасно секси и ужасно смутен. Дръпна още веднъж от цигарата и се огледа наоколо, мислеше.
— Лайтнър е член на една организация — каза най-после. Зарови в джоба на ризата си и извади малка картичка. Остави я на масата. — Наричат я орден. Като религиозен орден, само дето не е религиозен. Казва се Таламаска.
— Да не са някакви магьосници-любители?
— Не.
— Защото така каза старицата.