Тя кимна.
— Да, така е. И може би той наистина разчита на това, на суетата на някой от нас, които предпочитат да вървят по други пътища. Но има още нещо между мен и него. Той ме докосваше, а след това се чувствах изнасилена. Това никак не ми хареса.
Замълчаха. Той я гледаше, струваше му се, че тя чува как се въртят колелата в главата му.
Изправи се и посегна към кутийката на смарагда, плъзна я по гладката повърхност на масата, отвори я и разгледа камъка.
— Хайде, давай, докосни го — прошепна тя.
— Не прилича на скицата, която му направих — прошепна той. — Не можех да си го спомня, но си го представях. — Поклати глава. Като че щеше да затвори кутията, но после свали ръкавицата си и докосна камъка.
Тя зачака притихнала. Но по лицето му разбираше, че е разочарован и разтревожен. Той въздъхна и затвори кутията, а тя не го попита нищо.
— Видях само теб — рече той, — как го слагаш на врата си. Видях се да стоя пред теб. — Сложи си внимателно ръкавицата.
— Точно тогава дойде.
— Да, не съм забелязал, че си с него.
— Беше тъмно.
— Видях само теб.
— Какво значение има, свалих го и го сложих в кутията.
— Не зная.
— Не видя ли и нещо друго, когато го докосна?
Той поклати глава.
— Само, че ме обичаш — каза тихо след малко. — Наистина ме обичаш.
— Трябваше да докоснеш мен, за да разбереш това — отвърна тя.
Той се усмихна, но някак тъжно, объркано. Пъхна ръце в джобовете си, сякаш се опитваше да се отърве от тях, и наведе глава. Тя мълча доста време, чакаше. Мразеше да го гледа нещастен.
— Хайде, да вървим — каза накрая. — Това място ти влияе дори по-зле, отколкото на мен. Да се връщаме в хотела.
Той кимна.
— Искам чаша вода. Мислиш ли, че в тази къща може да се намери чаша вода? Направо ми е пресъхнала устата, горещо ми е.
— Не зная. Дори не знам дали тук има кухня. Може би имат кладенец с поцинкована кофа. Или пък магически извор.
Той се засмя тихо.
— Хайде, да намерим малко вода.
Тя стана и той я последва към задната врата на трапезарията. Зад нея имаше нещо като кухненски килер с мивка. Във високи шкафове със стъклени врати бяха наредени порцеланови сервизи. Майкъл мина бавно покрай тях. Като че се опитваше да измери дебелината на стените.
— Ела тук — каза той и влезе през следващата врата. Натисна някакъв стар черен бутон на стената. Над главите им блесна слаба замърсена крушка, на чиято светлина се разкри стая на две нива — горната част беше кухнята, а долната — малка стая за закуска с камина.
Дълга серия стъклени врати разкриваше избуялата трева на двора. Като че тук хорът на жабите беше по-силен, чуваше се по-ясно. Черният силует на някакво огромно дърво закриваше напълно гледката на север.
Самите стаи бяха много чисти и някак старомодно удобни.
Вграденият хладилник скриваше половината от вътрешната стена, вратата му бе голяма и тежка, като на хладилните камери в ресторантите.
— Не ми казвай, ако намериш вътре труп, не искам да знам — прошепна тя уморено.
— Не, само храна — усмихна се той — и ледена вода. — Извади чиста бутилка с вода. — Да ти кажа ли нещо за Юга. Винаги можеш да намериш бутилка ледена вода. — Той порови в един от шкафовете над мивката в ъгъла, извади две чаши с дясната си ръка и ги сложи на огледално чистия плот.
Студената вода беше прекрасна. Тогава Роуан отново си спомни за старицата. Това беше нейната къща, нейната чаша. Чаша, от която бе пила тя. Заля я отвращение и остави чашата в малката метална мивка.
Да, като в ресторант е, помисли си.
Явно кухнята е била обзаведена много отдавна, когато някой бе изхвърлил всички викториански вехтории, толкова популярни днес в Сан Франциско, за да ги замени с блестящите метални съоръжения.