Майкъл запали цигара и предложи една на мъжа. Той я прие с кимване и Майкъл му подаде почти празния кибрит.
— Синко, що не вземеш да скриеш тоя златен часовник в джоба си? — рече мъжът. — Не се размотавай с него тука, чу ли?
— Ако ми искат часовника, ще тряя да го вземат заедно с китката и юмрука ми.
Старецът сви рамене и поклати глава.
Майкъл отиде до ъгъла на Мегазин и Джаксън и влезе в някакъв тъмен, доста неугледен бар, в най-печалната на вид изгнила дървена сграда. През всичките години в Сан Франциско не бе виждал толкова порутено място. Някакъв бял висеше като сянка в далечния ъгъл и се взираше в него с блеснали на сбръчканото лице очи. Барманът също беше бял.
— Дай една бира — каза Майкъл.
— Ква?
— Не ми пука.
Беше пресметнал времето идеално. В три без три прекоси Камп стрийт. Вървеше бавно, за да не му прилошее от жегата. Прислони се отново в сладката сенчеста и разнообразна красота на Гардън Дистрикт. Да, всичко си беше както преди. Отново се почувства добре; искаше да бъде тук и вероятно трябваше да бъде тук, ако човек сам можеше да чертае съдбата си.
Точно в три застана пред отворената порта. За първи път виждаше къщата на дневна светлина и пулсът му се учести. Да, това е. Дори и запусната, тя изглеждаше горда, великолепна, покрита с избуяли лози, дългите капаци, боядисани в убито зелено, все още се крепяха на железните си панти. Къщата чакаше…
Усети замайване, някакъв мимолетен прилив на наслада, беше се върнал. Да, вече правя каквото трябва…
Изкачи мраморните стълби и бутна вратата. Влезе в дългия широк коридор. Не бе виждал подобна архитектура в Сан Франциско — толкова висок таван, така изящни и високи врати.
Въпреки лепкавия, наслоен по стените прах, от боровите дъски на панелите сякаш се излъчваше сияние. Макар и с олющена боя, орнаментираните корнизи бяха още здрави. Майкъл почувства, че обича всичко това — умението на майстора, създал вратите във форма на ключалки, прекрасните колони и балюстрадите на стълбището. Обожаваше усещането на пода под краката си, толкова солиден беше. Вдишваше прекрасния топъл аромат на дърво, който изпълваше цялата къща. Няма друго място на света, където да усетиш подобен аромат.
— Майкъл, ти ли си? Ела.
Той влезе във всекидневната. Вътре още беше тъмно и сенчесто, макар че завесите бяха дръпнати. Светлината се процеждаше съвсем слабо през капаците и мръсните мрежи на верандата отвъд страничните прозорци. Дъх на орлови нокти. Сладък, прекрасен. Нямаше ли ярки розови съцветия на върбинка по мрежите? Не беше виждал това прекрасно диво растение от години.
Роуан седеше на дългото кафяво кадифено канапе с гръб към предната част на къщата. Изглеждаше малка и много красива. Косата й падаше прекрасно на бузата. Бе облякла една от онези свободни намачкани памучни ризи, леки като коприна. Лицето и вратът й изглеждаха силно загорели заради бялата тениска отдолу. Беше обута в бели панталони, с бели сандали, изрязани отпред — пръстите на краката й бяха много секси, лакирани в червено.
— О, вещицата от Аендор — рече той и се наведе да я целуне по бузата. Задържа лицето й в дланите си, топло, нежно.
Тя го хвана за китките, надигна се и го целуна грубо, но прелестно по устата. Той усети, че ръцете й треперят, сякаш я тресеше.
— Сама ли стоя тук?
Тя седна отново и той се настани до нея.
— А защо не? — попита с дълбокия си глас. — Току-що напуснах официално поста си в болницата. Ще си потърся работа тук. Мисля да остана в тази къща.
Той изпусна дълга въздишка и се усмихна.
— Сериозно ли?
— Съвсем. Е, какво мислиш?
— Не знам. По пътя насам… минах през Айриш Ченъл и си мислех, че сигурно ще те сваря със събрани куфари.
— Не. Няма начин. Вече говорих с шефа си от Сан Франциско за три-четири болници тук. Той ще се обади. А с теб какво става?
— Какво да става? — отвърна той. — Знаеш защо съм в Ню Орлиънс. Къде да ходя? Те ме доведоха тук. Не са ми казвали да ходя другаде. Не са ми казвали нищо. Още не мога да си спомня. Прочетох четиристотин страници от историята и още не мога да си спомня. Знам само, че видях Дебора, но не помня какво ми каза.
— Изморен си и гориш — каза тя и сложи длан на челото му. — Говориш несвързано.
Той се изсмя.
— Виж я ти нея, вещицата от Аендор. Не прочете ли досието? Какво става, Роуан? Не го ли прочете докрай? Та ние сме в някаква паяжина, а дори не знаем кой я тъче. — Изпъна напред ръце и се загледа в скритите под ръкавиците пръсти. — Просто не знаем.