Майкъл я гледа дълго, без да продума. Чувстваше, че любовта му към нея се засилва изумително, необяснимо.
— Знаеш ли, права си — рече той накрая. — Наистина не мога да разбера що за човек си. Обичам те, но не те разбирам.
— Ти мислиш със сърцето си — каза тя и докосна нежно гърдите му. — Затова си толкова добър. И толкова наивен. Но аз не мисля със сърцето си. У мен дреме зло, не по-малко от злото у другите. Те не могат да ме изненадат. Дори когато ме ядосват.
Той не започна да спори с нея. Но не беше наивен!
— Мислих с часове за всичко — продължи тя. — За силата ми да разкъсвам кръвоносни съдове и аорти и да убивам само с прошепнато проклятие. Ако има някаква полза от нея, сигурно ще е способността ми да унищожа онова същество. Може би тя може да повлияе на енергията, която то контролира, както влияе на плътта и кръвоносните съдове.
— Не ми беше хрумвало подобно нещо.
— Ето затова трябва да помислим с главите си. Аз съм преди всичко лекар, а чак след това съм жена и човек. А като лекар за мен е съвсем лесно да разбера, че това нещо съществува в някаква тясна връзка с нашия материален свят. Следователно то е познаваемо. Така както тайната на електричеството е била познаваема още през седемстотната година преди Христа, само дето никой и представа си е нямал за нея.
Той кимна.
— Трябва да разберем параметрите му. Нали така каза снощи. Все още не мога да си представя какви може да са. Дали когато се материализира, е достатъчно плътно, че да мога да го докосна.
— Точно така. Какво е, когато се материализира? Трябва да изучим параметрите му. Моята сила също работи по законите на физическия свят. Трябва да проуча и нейните параметри.
Болката се върна на лицето й, като мимолетна мълния, разкриви изражението й и се задълбочи, докато съвсем смачка чертите й, като на пластмасова кукла, обхваната от пламъци. Но тя постепенно се овладя, отново стана спокойна и красива.
— Тази сила е моят кръст — прошепна. — Както твоята сила е твоят кръст. Ние ще се научим да ги контролираме, за да можем сами да решаваме кога и как да ги използваме.
— Да, точно това ще трябва да направим.
— Но трябва да ти кажа и нещо за Карлота, за силата…
— Не е нужно, ако не искаш.
— Тя знаеше какво ще сторя с нея. Знаеше и нарочно ме провокира. Мога да се закълна.
— Защо?
— Това беше част от плана й. Мислих много. Може би е искала да ме пречупи, да прекърши увереността ми. Използвала е чувството за вина, за да прекърши Деидре. Вероятно е сторила същото и с Анта. Но аз нямам намерение да влизам в определената от нея роля. Най-лошото, което можем да направим, е да продължим да умуваме какво искат онези хора от виденията, какво иска Лашър, или старицата. Все едно да се въртим в омагьосан кръг, начертан от тях самите.
— Май никога няма да разбера какво имаш предвид.
Той се извърна леко и зарови в джоба си за цигарите. Бяха останали само три. Предложи й една, но тя отказа. Не откъсваше поглед от него, след малко заговори:
— Някой ден може да седнем на тази маса, да пийнем вино или бира и да поговорим за тях. За Петир ван Абел, за Шарлот, за Жулиен и всичко останало. Но не и сега. Сега искам да отделя важното от мистичното, плявата от зърното. И ми се ще ти да направиш същото.
— Слушам те — отвърна той и зарови за кибрита си. Нямаше го. Беше го дал на стареца.
Тя пъхна ръка в джоба на панталона си, извади елегантна златна запалка и запали цигарата му.
— Благодаря.
— Започнем ли да мъдруваме за тях, ефектът ще е винаги същият. Ще станем пасивни и объркани.
— Май си права — рече той. Мислеше за времето, прекарано в тъмната спалня на Либърти стрийт, когато се опитваше да си спомни, да разбере. Но ето, най-сетне бе в тази къща, а не бе свалял ръкавиците. Освен когато докосна останките на Таунсенд и смарагда. Самата мисъл да ги свали го ужасяваше. Не можеше да докосне вратите, масите, столовете, принадлежали на Мейфеър. Не можеше да докосне вехториите, сандъците с кукли на тавана, които Роуан му бе описала, нито пък онези вонящи буркани…
— Ще станем пасивни и объркани — повтори Роуан, за да привлече вниманието му — и няма да мислим с главите си, а точно това трябва да правим.
— Съгласен съм — отвърна той. — Ще ми се да притежавах твоя хладен разсъдък. Ще ми се да съм като теб — да съм затрупан с толкова неизвестни и да не се хвърлям през глава в мрака, за да се опитам да ги разбера.