— Защо да ставаме пионки в чужда игра — рече тя. — Трябва да се опитаме да влезем в най-добрата си форма, да действаме така, че силата и достойнството да са на наша страна.
— Искаш да кажеш, да станем перфектни.
— Какво?
— Онази нощ в Калифорния каза, че според теб всички трябва да се стремим към съвършенство.
— Да, така е. Вярвам в това. Винаги се опитвам да намеря перфектния отговор. Затова не си мисли, че съм откачена, щом не избухвам в сълзи. Не си мисли, че не знам какво съм сторила с Карън, Лемли или онова малко момиче. Знам го, и то много добре.
— Не исках да…
— Напротив, точно това искаш да кажеш — отвърна тя остро. — Но не си мисли, че положението ще се оправи, ако цивря постоянно.
— Роуан, не исках…
— Плаках цяла година, преди да те срещна. Започнах да плача, когато Ели умря, а после плаках и в прегръдките ти. Плаках, когато ми се обадиха, че Деидре е мъртва, а дори не я познавах, не я бях виждала. Плаках ужасно много. Плаках, когато я видях в ковчега вчера. Плаках за нея и снощи. Плаках и за онази старица. Не, не искам да плача повече. Тук имам дом, семейство и минало, благодарение на Аарън. Имам теб. Мисля, че имам бъдеще с теб. За какво да плача, питам те, за какво?
Тя се взираше в него, явно беше ядосана, объркана, сивите й очи направо го пронизваха в сумрака.
— Ти мен ще разплачеш, ако не спреш — рече й той.
Тя се засмя въпреки себе си. Лицето й се проясни красиво, устата й неволно се изви в усмивка.
— Е, добре. Все пак има нещо, което може да ме разплаче. И за да бъда напълно откровена, ще ти го кажа. Бих… бих плакала, ако те загубя.
— Това е добре — прошепна той и я целуна бързо, преди тя да успее да го отблъсне.
С лек жест Роуан му показа да си стои на мястото и да бъде сериозен. Да слуша. Той кимна и сви рамене.
— Кажи ми сега — какво искаш да правиш? Какво ти искаш да направиш? Не говоря за онези същества и техните намерения. Какво искаш ти?
— Искам да остана тук — отговори той. — Направо ме е яд, че ме нямаше толкова дълго. Не знам защо направих такава глупост.
— Добре, сега вече говориш ти.
— Е, в това можеш да не се съмняваш. Знаеш ли, дойдох пеша дотук, минах по старите улици от детството ми. Но това вече не е моят квартал. Е, никога не е бил красив, но сега е напълно съсипан… няма го вече.
В очите й блесна тревога.
— Да, всичко се е променило — продължи той с жест на примирение. — Но онзи квартал никога не е олицетворявал Ню Орлиънс за мен. Не и улица „Благовещение“. За мен този град винаги е бил свързан с Гардън Дистрикт, с Френския квартал, с красивите покрайнини. Обожавам ги. Радвам се, че се върнах. Не искам да си тръгвам.
— Добре — рече тя и се усмихна. По бузата и ъгълчето на устата й заигра слънчев лъч.
— Не мога да спра да си повтарям, че съм у дома. У дома. Без значение какво ще стане — не искам да си тръгвам.
— Майната им, Майкъл. Майната им, които и да са. Няма да мислим за тях, докато не ни дадат основателна причина.
— Добре казано — усмихна се той.
Сега му се струваше някак тайнствена — необяснима смесица от нежност и грубост. Може би грешката му беше там, че силата и студенината у жените винаги го бе обърквала. Сигурно с повечето мъже беше така.
— Те ще се явят отново. Няма начин. И тогава ще мислим какво ще правим.
— Да, така си е. Ами ако взема да сваля тия ръкавици? Дали ще ми се явят?
— Във всеки случай няма да ги чакаме затаили дъх.
— Не, няма — изхили се Майкъл.
Беше изпълнен с въодушевление и с мъничко тревога, която всяка нейна дума разсейваше все повече.
Хвана се, че се взира в огледалото на отсрещната стена — гледаше миниатюрната Роуан в него и безкрайните отражения на полилеите, хванати в плена на двете огледала, повторени до безкрай в сребристо сияние.
— Харесва ли ти да ме обичаш? — попита тя.
— Какво?
— Харесва ли ти? — За първи път гласът й потреперваше.
— Да, обожавам да те обичам. Но е малко страшничко, защото ти не си като останалите. Винаги съм го знаел. Много по-силна си.
— Да, така е — отвърна тя. — Защото мога да те убия, когато пожелая. И цялата ти мъжка сила няма да те спаси.
— Не, нямах това предвид. — Обърна се да я погледне, за миг в сенките лицето й изглеждаше неизразимо студено и лукаво, клепачите й бяха притворени, а очите й искряха. Изглеждаше неимоверно зла, както в Тибурон, на студената светлина, струяща от стъклената стена на сумрачната стая.