Роуан стана бавно от дивана, дрехите й прошумоляха. Той неволно, инстинктивно се сви и се отдръпна от нея, косата му настръхна. Беше като да видиш змия в тревата само на сантиметри от крака ти, или пък да осъзнаеш, че мъжа на съседния стол на бара се извръща към теб и отваря сгъваем нож.
— Какво, по дяволите, ти става? — прошепна той.
И тогава видя, че тя трепери, че по бузите й са избили червени петна, а кожата край тях е мъртвешки бледа. Роуан протегна ръце към него, после ги отдръпна, слепи длани и се втренчи в тях. Сякаш се опитваше да сдържи нещо неизразимо.
— Господи, та аз дори не мразех Карън Гарфилд — прошепна тя. — Наистина! Помогни ми, Боже…
— Не, Роуан, било е грешка, ужасна грешка, каквато вече няма да направиш.
— Няма, никога. Дори когато се случи с Карлота, аз не вярвах… не вярвах наистина.
Той отчаяно искаше да й помогне, но не знаеше какво да направи. Тя трепереше като пламъче в сенките, беше прехапала долната си устна, ръцете й бяха вкопчени една в друга.
— Стига, скъпа, стига — ще се нараниш — каза й той, но когато я докосна, му се стори, че сякаш е от стомана.
— Кълна се, не го вярвах. Беше като импулс, знаеш го и все пак не вярваш, че е възможно… Толкова бях ядосана на Карън. Беше абсолютно вбесяващо, как можа да дойде там, в къщата на Ели!
— Зная, разбирам.
— Но какво да направя, за да го спра? Ако го потисна, то ще ме изгори отвътре.
— Не, няма.
Тя се извърна от него, сви колене и се втренчи невиждащо в стаята. Вече беше по-спокойна, но очите й бяха все така неестествено разширени, пръстите й мърдаха трескаво.
— Учудена съм, че ти, който си толкова умен, толкова разсъдлив, не виждаш очевидното.
— Какво искаш да кажеш?
— Може би твоята мисия е проста. Да ме убиеш.
— Господи, как можа да измислиш подобно нещо? — Той се приближи към нея, махна косата от лицето й и я придърпа към себе си.
Тя го погледна отсъстващо, сякаш беше някъде много далече.
— Скъпа, чуй ме — започна той. — Всеки може да отнеме живот. Това е много лесно. Има милиони начини да го направиш. Ти като лекар сигурно знаеш повече от мен. Онази Карлота, колкото и да е дребна, е успяла да убие здрав силен мъж, без да си дава много зор. Всяка жена, до която заспя, може да ме убие, ако пожелае. Знаеш, че е така. С игла за шапки, със скалпел, с отрова. Лесно е. Но ние просто не вършим такива неща, нищо не може да накара повечето от нас дори да помислят за такова нещо, при теб също винаги е било така. Сега разбираш, че имаш някаква нечовешка сила, нещо, което почти не се поддава на контрол, нещо, което има нужда от по-задълбочено разбиране. И можеш да го разбереш. Имаш способността да опознаеш своята сила.
Тя кимна, но все още трепереше. Майкъл знаеше, че не му вярва. Дори сам не си вярваше. Какъв смисъл имаше да отрича? Ако тя не можеше да контролира силата си, неизбежното щеше да се случи отново.
Все пак трябваше да й каже и нещо друго, нещо за виденията и силата на ръцете му.
— Роуан, когато се срещнахме, ти ме помоли да сваля ръкавиците и да подържа ръцете ти. Правих любов с теб без ръкавици. Ти ме докосваше и аз те докосвах. И знаеш ли какво видях? Знаеш ли какво почувствах? Само доброта и любов. — Той я целуна по бузата. Погали я по косата и приглади назад падналите по челото й кичури. — Права си за много неща, но не и за това. Не съм изпратен да те нараня. Дължа ти живота си. — Обърна лицето й към себе си и я целуна, но тя още беше студена, разтреперана, някак далечна.
Тя хвана ръцете му и ги отмести нежно от себе си. Целуна го, но беше ясно, че не иска да я докосва сега.
Той поседя така за малко, оглеждаше замислен дългата красива стая. Вгледа се във високите огледала, в тъмните резбовани рамки, после в старото пиано „Бьозендорфер“ в другия край на стаята и в драпериите, които приличаха на дълги ивици избледнели цветове в сумрака.
После стана. Не можеше да седи повече. Мина пред дивана, спря до страничния прозорец и се загледа във верандата с прашната мрежа. След малко се обърна и попита:
— Какво каза преди малко? Че не бива да сме пасивни и объркани. Е, Роуан, това е точно объркване.
Тя не му отговори. Седеше сгушена на дивана и се взираше в пода.
Той се върна при нея, хвана я за ръцете и я вдигна да стане. Бузите й още бяха много бледи, покрити отчасти с розови петна. Беше свела поглед и така тъмните й мигли изглеждаха още по-дълги.