Къщата също чакаше, красива под слоевете прах и мръсотия, под мрака и плетеницата на лозите. Чакаше в жегата и влагата, чакаше.
— Да, скъпа, ще го направя — каза той, сякаш се събуждаше от сън. Сетивата му бяха завладени от аромата на орловите нокти, цъфнали по мрежата, от песента на птиците и топлината на слънцето.
Майкъл се завъртя в центъра на огромната стая.
— Светлина, Роуан. Трябва да пуснем тук светлина. Хайде. — Хвана я за ръката. — Да видим дали тези стари капаци още могат да се отварят.
Трийсет и едно
Започнаха да изследват къщата тихо и почтително. Отначало вървяха така, сякаш се бяха промъкнали в музей и се страхуваха, че пазачите всеки миг ще ги изпъдят.
Не смееха да докоснат вещите на вече мъртвите й обитатели. На стъклена масичка в зимната градина имаше чашка за кафе. На един стол бе сгънато списание.
Вървяха из стаите и коридорите, дърпаха завесите, отваряха капаците и само от време на време се осмеляваха да надзърнат в дрешници, шкафове и чекмеджета.
Но лека-полека започнаха да свикват със сенчестия сумрак и станаха по-дръзки.
Само в библиотеката се задържаха цял час, разглеждаха подвързаните в кожа книги на класиците и старите счетоводни книги от плантацията Ривърбенд. С тъга установиха, че страниците им са прогнили. Вече почти нищо не се четеше.
Не докоснаха документите на бюрото, които Райън Мейфеър щеше да събере и прегледа. Разгледаха портретите по стените.
— Това трябва да е Жулиен. — Тъмнокос красавец им се усмихваше от стената в коридора. — Но какво е това зад него? — Картината бе така потъмняла, че Майкъл не можеше да различи нищо. Накрая го забеляза — Жулиен стоеше пред вратата на къщата.
— Виж онази стара фотография. Това явно е Жулиен със синовете си. Този до него е Кортланд. Моят баща. — Да, бяха позирали на верандата. Усмихваха се от избледнялата кафеникава снимка, изглеждаха доста весели.
Какво ли ще видиш, ако ги докоснеш, Майкъл? И откъде знаеш, че Дебора не иска да направиш точно това?
Той бързо се извърна. Искаше да последва Роуан. Харесваше походката й, дългите й крака и начина, по който косата й се поклащаше в ритъм. Тя влезе в трапезарията и му се усмихна. Идваш ли?
В малкото килерче с висок таван откриха безброй сервизи прекрасен порцелан: „Минтън“, „Ленъкс“, „Уеджууд“, „Ройъл Долтън“ — с цветни мотиви, с ориенталски мотиви, със златни и сребърни ръбчета. Имаше стар бял порцелан, китайски порцелан, дори античен „Блу Уилоу“ и „Спод“.
Имаше много сандъци, пълни с безброй подобни съкровища, на всяко от които се виждаше един и същ монограм „М“.
Майкъл разбираше от такива неща; беше добре запознат с викторианската епоха. Можеше да идентифицира всеки нож за риба, вилица за стрида и лъжичка за сладко, както и безброй други прибори, украсени с най-различни орнаменти.
Откриха сребърни свещници, сложно украсени купи за пунш, плата за сервиране, поставки за хляб, кутии за масло, стари кани за вода, за кафе, чайници и гарафи. Всичко беше много изящно. Като по магия, само с леко потъркване, под чернилката засияваше старо сребро.
В дъното на шкафовете откриха великолепни стъклени чаши, полирани кристални чинии и плата.
Само покривките и купищата салфетки вече не ставаха за нищо. Финият лен, поръбен с дантела, беше изгнил от влагата. Но гордата буква „М“ все още личеше тук-там под тъмните петна на плесента.
Все пак няколко салфетки бяха запазени, увити в синя хартия, в едно чекмедже от сух кедър. Тежката дантела беше пожълтяла красиво. До тях бяха скупчени костени, сребърни и златни пръстени за салфетки.
Докосни ги. Дали инициалите „МБМ“ означаваха Мери Бет Мейфеър? А тук има пръстен с инициали „ЖМ“. Знаеш на кого е бил, нали?
Но Майкъл ги върна на мястото им. Пръстите му бяха пъргави, въпреки ръкавиците. Само дето ръцете му вече бяха потни и това го дразнеше. Да, този кръст, както го беше нарекла Роуан, бе доста тежък.
Следобедното слънце хвърляше дългите си полегати лъчи през прозорците на трапезарията. Погледна я отново на тази светлина. Роуан Мейфеър. Селските пейзажи по стените като че оживяха и разкриха невидимо досега множество от фигури, пръснати из изгубените вече поля на плантацията. Голямата продълговата маса изглеждаше много стабилна и едновременно с това изискана. Столовете в стил „Чипъндейл“ с техните сложно резбовани облегалки бяха подредени покрай стените.