— Ужасно е. Трябва да извикам някой да го почисти — рече той.
— Аз ще го почистя.
— Не, аз ще го почистя. Нали каза, че мога да наема хора за всичко. Е, ще се погрижа и за това.
Той също се вгледа в петното — беше голямо и овално, лепкаво в средата. Дали жената бе кървяла на смъртното си легло? Или пък просто се бе изпускала в жегата на тази ужасна стара стая?
— Не зная — прошепна Роуан, въпреки че той не бе казал нищо, и въздъхна накъсано. — Вече помолих да ми дадат картона й. Райън ще го изиска по канален ред. Говорих с него днес. Обадих се и на лекаря, и на сестрата, Виола. Сладка старица. Каза, че обича Дикенс. Лекарят твърди, че нямало причина да я приемат в болница. Ох, тази история е просто откачена. Отговаряше ми с неохота. Нямало какво да се пита. А после каза, че най-хуманното било да я оставят да умре.
Той я притисна още по-силно и докосна с устни бузата й.
— Какви са тия свещи и отвратителната статуя до леглото? — попита тя.
— Света Богородица. Но когато е изобразена с открито сърце, се нарича Девата с непорочното сърце. Не си спомням точно. Свещите са църковни. Когато дойдох първата нощ, видях сиянието им. Не съм си и представял, че тя умира в същия този момент. Ако знаех… Но не знаех. Тогава дори не знаех кой живее тук.
— Защо са ги запалили?
— За упокой на душата й, когато е дошъл свещеникът. Нарича се последно причастие. Като момче бях иподякон и съм ходил със свещеника при умиращи.
— Значи са могли да направят това за нея, но не и да я заведат в болница.
— А мислиш ли, че ако беше дошла по-рано, щеше още да е жива? Аз не мисля. Пък и вече няма значение.
— И Райън казва същото. За нея нямало надежда. Преди около десет години Карлота й спряла лекарствата, но Деидре не реагирала на нищо, нямала никакви рефлекси. Райън твърди, че са сторили всичко по силите си, но какво друго може да каже. Ще разбера, когато видя картона, и тогава ще се успокоя… или напротив.
Тя се отдалечи от леглото. Оглеждаше стаята, сякаш се опитваше да я прецени съвсем безпристрастно, както подхождаше към всичко.
Майкъл й посочи, че единствено на тавана в тази стая има гипсови орнаменти като на долния етаж. Посочи й и красивата дърворезба над прозорците. Имаше и кристален полилей, сега покрит с прах, ограден от красив гипсов орнамент. Леглото обаче беше огромно и дори грозно.
— Не прилича на останалите — каза тя.
— Да, по-ново е, фабрично. Американско. Продавали са се милиони такива в края на миналия век. Вероятно Мери Бет го е купила.
— Спряла е времето, нали?
— Кой, Мери Бет ли?
— Не, отвратителната Карлота. Просто е спряла времето в тази къща. Накарала е всичко да замре. Не мога да си представя как са расли децата. Та тук не се вижда нито една играчка, нищо.
— Плюшени мечета например — прошепна Майкъл. Деидре не беше ли споменала нещо за плюшени мечета в градината в Тексас?
Роуан сигурно не го чу, защото каза:
— Е, нейното царуване свърши. — Но в гласа й не се долавяше нито триумф, нито облекчение.
Тя внезапно тръгна към леглото, взе малката гипсова Богородица с откритото сърце и я запрати към отсрещната стена. Тя падна на мраморния под на отворената баня и се разби на три неравни парчета. Роуан се взираше шокирана в тях, като че не можеше да повярва, че го е направила.
Той беше изумен. Завладя го някакво ирационално и напълно глупаво суеверие. Света Богородица, разбита на пода. Искаше да каже нещо, някаква магическа думичка или пък молитва, за да поправи стореното; или пък да хвърли шепа сол през рамо и да чукне на дърво. В този миг някакво блещукане в сенките привлече вниманието му. На масичката до леглото имаше сияеща купчинка.
— Роуан — повика я тихо той и плъзна пръсти по задната част на врата й. — Виж, там на масата.
Беше кутия за бижута. Отворена. А до нея имаше кадифено портмоне с цели купчини златни монети, нанизи перли, всякакви скъпоценни камъни, стотици малки искрящи брилянти.
— Господи боже! — прошепна Роуан. Заобиколи леглото и се втренчи в скъпоценностите, сякаш всеки миг можеха да помръднат.
— Можеш ли да повярваш? — обади се Майкъл. Той самият не знаеше дали да вярва на очите си. Дали не бяха фалшиви? Бяха като на филм. Не можеха да са истински.
Тя го погледна и каза тихо: