— Майкъл, ще ги докоснеш ли? Моля те…
Той поклати глава.
— Не, не искам.
Тя мълчеше, потънала в мисли, очите й изгубиха фокус. Обгърна се с ръце, както винаги, когато беше разстроена, сякаш нещастието я караше да мръзне.
— Майкъл, моля те, докосни нещо нейно. Нощницата й или леглото.
— Не искам, Роуан. Те казаха, че не бива да…
Тя сведе поглед, косата й падна върху очите.
— Роуан, няма да разбера нищо. Ще се объркам напълно. Ще видя как сестрата я облича или може би лекарят, или пък кола, преминала пред очите й. Не знам как да използвам силата си. Аарън се опита да ме научи, но не съм много добър. Ще видя нещо грозно, нещо противно. Страх ме е, защото тя е мъртва. В началото постоянно докосвах разни неща, но вече не мога. Повярвай ми…
— Ами ако видиш щастие? Ако видиш нещо красиво. Като онази жена в Лондон, която е докоснала нощницата й.
— Наистина ли го мислиш? Хората в Таламаска не са непогрешими. Те са просто хора.
— Не, не са просто хора. Те са като мен и теб. Имат свръхестествени способности.
Говореше меко, без яд, но той знаеше как се чувства. Отново се загледа в свещите, после и в строшената статуя в банята и изведнъж си спомни за майските процесии, за огромната статуя на Девата, клатушкаща се над тълпата по улиците. Хиляди цветя. А после се замисли за Деидре — Деидре и Аарън в онази ботаническа градина. „Искам нормален живот.“
Заобиколи леглото и отиде до старомодната тоалетка. Отвори горното чекмедже. Бели нощници от мек памук, лъхащи на сладък парфюм. И леки летни роби от естествена коприна.
Извади една нощница — съвсем фина, без ръкави, с десен на бледи цветя. Остави я на купчина върху тоалетката и свали ръкавиците си. Притисна плътно длани и после докосна дрехата. Затвори очи.
— Деидре. Виждам само Деидре.
Пред очите му се разкри някакво огромно пространство. В сумрака видя стотици лица, чу гласове, стонове, писъци. Беше непоносимо. Някакъв мъж вървеше към него, като газеше през телата на останалите! „Не, спри!“ Изпусна нощницата. Остана със затворени очи, опитваше се да си спомни какво бе видял, въпреки че се страхуваше от образа на този кошмар. Стотици скупчени хора и някой му говореше бързо, саркастично. „Господи, какво беше това?“ Той се втренчи в ръцете си. Беше чул нещо като барабан, който отмерваше марш… Звучеше му познато.
Марди Грас, преди много години. Той бързаше по улицата с майка си. Беше зима.
„Хайде, да видим Тайната гилдия на Камю.“ Да, беше същият барабан. И сиянието идваше от натруфените платформи.
— Нищо не разбирам — прошепна той.
— Какво видя?
— Някаква пълна глупост. — Той се загледа вбесен в нощницата. Посегна бавно към нея. — Последните дни на Деидре. Само нея. Нищо друго. — Докосна меката тъкан, много леко. — Виждам градината откъм верандата — прошепна той. — Да, ето я и върбинката, някаква пеперуда пърха по мрежата, виждам и ръката на Деидре, отпусната вдясно. Лашър е там, тя се радва, че той е до нея, точно до нея. Ако извърне глава настрани, ще го види.
Отново пусна нощницата.
— Само светлина и цветя. А тя… тя беше щастлива.
— Благодаря ти, Майкъл.
— Не ме карай да го правя отново, моля те. Съжалявам, но не мога. Не искам.
— Разбирам. — Тя се приближи до него. — Съжалявам. — Говореше тихо, гласът й беше искрен, успокояващ, но изглеждаше озадачена. Искаше да разбере какво беше видял първия път.
Той също. Но едва ли щеше да успее.
И все пак беше в тази къща, имаше силата, дадена му вероятно от тях! А се страхуваше да я използва, той, Майкъл Къри, страхливецът, който не спираше да приказва, че има важна мисия.
Нима не те го бяха довели тук? Нима не очакваха да докосва предметите в тази къща? Тя също го искаше. Как иначе?
Протегна ръка и докосна крака на леглото. Пладне, сестри, прислужница чисти с прахосмукачка, някой се оплаква от нещо. Образът бе толкова мимолетен, че се размаза пред очите му. Прокара пръсти по матрака. Белият й крак приличаше на направен от тесто. Джери Лониган беше тук, вдигаше я, говореше нещо под нос на помощника си: „Гледай само на какво прилича тази стая“.
После докосна стената. Видя лицето на Деидре, разкривено от идиотска усмивка, а по брадичката й течеше лига. Докосна вратата на банята. Някаква бяла сестра крещеше на Деидре да идва, да не си тътри краката. Знаела, че може. Болката в Деидре, която я разяждаше. Някакъв мъжки глас, дойде чистачката, мярна се и тоалетната, шум от казанче, жужене на комари, рана на гърба й. Господи, имаше рана от облегалката на люлеещия се стол. Беше загноила, поръсена с бебешка пудра. Боже, хора, луди ли сте. А сестрата просто я държеше на тоалетната чиния. Не мога…