Той се обърна и мина бързо покрай Роуан, като блъсна ръката й, когато тя се опита да го спре. Докосна колоната на стълбището. Покрай него се мярна памучна дреха, чу стъпки по стария килим. Някой пищеше, плачеше.
— Майкъл!
Той се затича нагоре по стълбите след тях. Бебето плачеше в люлката. Огласяше цялата къща.
Миризма на химикали, смрадта на мътилката в онези буркани. Беше ги зърнал предната нощ, а и тя му беше разказала за тях. Но сега трябваше да ги разгледа, да ги докосне. Да докосне гадните буркани на Маргьорит. Беше усетил вонята им, когато снощи дойде да види трупа на Таунсенд.
Само дето не бе останал никакъв труп, а кости. Хвана се за перилата и пред очите му блесна образът на Роуан, стиснала газена лампа. Беше ядосана, нещастна, искаше да избяга от старицата, която я съсипваше със злобата си, с думите си. После видя и черната прислужница с парцал за прах. Някакъв дърводелец сменяше стъклото на прозореца на таванската стая. „Господи боже, тук вони ужасно.“ „Мълчи и си върши работата.“ Спалнята на Деидре, някакъв писък заглушава другите гласове, става пронизителен, после заглъхва, но приижда пак. И вратата, точно отпред, някой се смее, мъж, който говори на френски. Какво казва… не мога да различа нито една дума, от стаята вони ужасно.
Но не, първо стаята на Жулиен, леглото на Жулиен. Смехът става по-силен, само че се смесва с плач на бебе; някой тича нагоре по стълбите, точно зад него. Докосна вратата и отново видя Еужения. Чисти, оплаква се от миризмата. Монотонният глас на Карлота, не може да различи думите, после онова ужасно петно в мрака, там, където бе умрял Таунсенд, поел последния си дъх през изгризаната дупка в килима. Камината, мимолетния образ на Жулиен! Същият мъж, да, същият мъж, когото бе видял, когато държеше нощницата на Деидре. Да, Жулиен се взираше в него. Виждам те, а после нечии тичащи стъпки. Не, не искам да виждам това. Посегна към перваза на прозореца, стисна връвта на сенника и го вдигна. Той се нави с тракане и разкри мръсните стъкла.
Тя излетя през стъклото. Анта. Падна на покрива, ужасена, косата й се бе разпиляла по лицето й, окото й, виж й окото, виси на бузата. Господи боже. Плачеше. „Не ме наранявай, недей! Лашър, помогни ми!“
— Роуан!
И защо Жулиен не й помогне. Защо просто седи и плаче.
— Ако щеш викай и дявола от ада, но никой няма да ти помогне — съска Карлота…
Жулиен е безпомощен.
— Ще те убия, ще те убия, кучко…
Тя падна, няма я вече, писъкът й затрептя като огромен червен флаг на синьото небе. Жулиен е закрил лицето си с ръце. Безпомощен. После потрепери и изчезна. Призрак. Отново хаос, образът на Карлота се стопи.
Майкъл докосна с две ръце металното легло. Жулиен седи на него, потрепващ, някак далечен. Познавам те, тъмни очи, усмихната уста, бяла коса, да, не, не ме докосвай! „Е, биен, Мишел, най-после!“
Ръката му блъсна сандъците на кревата, но не можеше да ги види. Виждаше само потрепващия силует на мъж на леглото, под завивките. Примигна и пак се появи. Жулиен се опитваше да стане от леглото… Не, махни се от мен.
— Майкъл!
Той събори сандъците от леглото. Запрепъва се в книгите. Куклите, къде бяха куклите? В сандъка. Да, Жулиен му го каза, нали? Говореше на френски. Смях, хор от смехове. Шумолене на рокли. Нещо се счупи. Коляното му се удари в нещо остро, но той залази към сандъка. Ръждясали ключалки, нищо, отвори капака.
Потрепващ, едва видим, Жулиен стои до него, кима и сочи към сандъка.
Ръждясалите панти се строшиха, щом капакът се удари в старата мазилка и увисна.
Чуваше нещо като шепот на тафта, краката му драскаха по пода, над него се надвесваха някакви фигури, през капаците струяха ивици светлина. „Нека си поема дъх, нека видя.“ Беше като шумоленето на расата на монахините, които крачеха забързано по коридора на училището, за да напердашат някое момче, да го вкарат в пътя. Шепот на плат, фусти и потракването на зърната на броеница…
Ето ги куклите.
Куклите! Не ги наранявай, те са толкова стари и крехки, с тези безизразни, грубо нарисувани лица. Виж, тази с копчетата за очи и кичурите сива коса, облечена в миниатюрни мъжки дрешки от туид, дори с панталони. Господи, вътре има кост!