Той я извади. Мери Бет! Твърди поли се опряха до него. Ако вдигнеше поглед, щеше да види, че го гледа. Наистина ли я виждаше, можеше да види всичко, можеше да види дори тиловете им, когато се приближаваха към него, но нищо не се задържаше за дълго. Първо беше ефирно, после почти солидно, но след секунда изчезваше. В стаята оставаше само прашната пустота. Появи се Роуан, като през процеп в плат, стисна го за ръката. После видя и Шарлот, знаеше, че е Шарлот. Дали бе докоснал куклата й? Погледна надолу, куклите бяха разхвърляни и така крехки върху слоевете марля.
Но къде е Дебора? Дебора, ще ми кажеш ли… Махна марлята, струпа по-новите кукли една върху друга. Те плачеха, някой плачеше, не, това беше бебето в кошарката, или Анта на покрива. Или и двете. Отново се появи Жулиен, говореше бързо нещо на френски, коленичил до него. Не те разбирам. Част от секундата и вече го нямаше. Ще ме подлудите, каква полза ще има за вас, ако откача съвсем?
Махнете тези поли от мен! Толкова му напомняха на монахините.
— Майкъл!
Той зарови под марлята — къде е? — ясно беше, че тук лежи най-старата. Беше лепкава, върху нея имаше друга, с русата коса на Шарлот, значи това крехко малко нещо между тях е неговата Дебора. Малки буболечки се разбягаха под пръстите му, когато я докосна. Косата й вече се разпадаше, о, боже, разпадаше се, дори костите се превръщаха в прах. Той се отдръпна ужасен. Беше оставил отпечатък от пръста си на костеното лице. Беше почувствал огън, дори го подушваше; тялото й се свиваше като восъчна кукла на кладата. Някакъв глас му нареждаше на френски да направи нещо, но какво?
— Дебора — прошепна той и докосна отново разпокъсаната кадифена рокличка. — Дебора! — Беше толкова стара, сякаш можеше да я разпилее само с дъха си. Стела се смее. Стела държи куклата. „Говори ми — казва тя с присвити очи, а младият мъж до нея се смее. — Наистина ли мислиш, че ще стане!“
Какво искаш от мен?
Полите се притискат по-плътно към него, мешавица от гласове на френски и английски. Той опита да различи гласа на Жулиен. Все едно да се опитваш да уловиш спомен, мисъл, нещо прелетяло през съзнанието ти, докато си слушал музика. Ръката му лежи върху малката кукла на Дебора, притиска я към дъното на сандъка, куклата с русата коса се търкулва към дланта му. Боже, ще ги съсипя…
— Дебора!
Нищо, нищо.
Какво съм направил, че не искаш да ми кажеш!
Роуан го викаше. Разтърсваше го. Той една не я удари.
— Престани! — изкрещя й. — Те са тук, в къщата! Не виждаш ли? Чакат. Те са… те са… как се казва… те са приковани към земята!
Колко беше силна. Нямаше да спре. Издърпа го да стане на крака.
— Остави ме.
Виждаше ги накъдето и да се обърнеше, сякаш бяха изтъкани върху воал, който се люлееше на вятъра.
— Майкъл, спри, достатъчно, спри…
Трябваше да се махне оттук. Стисна рамката на вратата. Когато се обърна към леглото, видя само кашоните. Загледа се в книгите. Не беше докоснал книгите. По лицето му се стичаше пот. Прокара голите си ръце по ризата си. Трепереше. Пред очите му просветна лицето на Роуан, а после зърна и всички тях, само че не виждаше лицата им. Беше изтощен от виденията, от опустошаващите усещания. „Мамка му, не мога да го направя!“ Сякаш беше под вода, дори гласовете, които чу, когато запуши ушите си, бяха кухи, далечни. А вонята, от вонята не можеше да избяга. Тя идваше от бурканите, които го чакаха…
Това ли искаше от мен, да се върна, да докосвам разни неща и да разбера? Дебора, къде си?
Дали не му се присмиваха? Образът на Еужения с парцал за прах. Не ти! Махай се. Искам да видя мъртвите, не живите. Това не беше ли смехът на Жулиен? Някой плачеше, бебе в кошарка, нисък монотонен глас проклинаше на английски: ще те убия, ще те убия, ще те убия…
— Стига, спри, стига…
— Не, не мога. Останаха бурканите. Нека свърша веднъж завинаги с всичко това.
Изблъска я настрани, отново изумен от силата, с която се опитваше да го възпре. Отвори рязко вратата към стаята с бурканите. Боже, само да можеха да замълчат, само това бебе да спреше да реве, старицата да проклина, а онзи глас на френски… „Не мога.“
Бурканите.
Откъм стълбището нахлу по-свеж въздух и за миг поразнесе ужасната воня. Майкъл стоеше, запушил ушите си с ръце, и гледаше бурканите. Пое си дълбоко дъх, но миризмата нахлу в дробовете му. Роуан го гледаше. Това ли искаш да докосна? А те искаха да се върнат, като огромен воал, който се спускаше около него. Но нямаше да им позволи. Концентрира се върху бурканите. Пое си отново дъх.