Хлъзгавите му пръсти се свиха в юмрук. Разби един от бурканите и той се пръсна на пода. Тя не се опита да го спре, но го беше обгърнала с ръце. Умоляваше го да излезе от стаята, теглеше го. Ако не беше тя и двамата щяха да паднат в гадната слуз по пода.
— Виж, виж това! — В дъното на рафта, зад счупените вече буркани имаше още един. Но в него течността беше бистра, восъчният печат беше дебел и непокътнат. Майкъл беше връхлетян от безсмислени и неразличими образи и звуци, но все пак чу как тя му казва:
— Отвори го, строши го.
И той го направи. Стъклото падна почти безшумно сред пепелявата глъчка от шептящи гласове. Той държеше главата, недокосната от разложението, но все пак гъбеста и мека.
Отново видя спалнята. Маргьорит пред тоалетката, с корсет и широка риза, която се обръща да му се усмихне. Няма зъби, очите й са черни и подвижни, косата й е грозна, раздърпана като валма испански мъх. Освен нея, там е и Жулиен, тънък, белокос, млад, със скръстени ръце. Покажи ми се, Лашър. А после тялото на леглото й кима да се приближи. Тя ляга до него и мъртвите гниещи пръсти разкъсват корсажа й, докосват живите й гърди. Мъртвият пенис еректира между краката му.
— Погледни ме, промени ме, погледни ме, промени ме.
Извърна ли се Жулиен? Не, не и той. Стои до леглото, хванал се е за подпорите. Лицето му се озарява от слабата светлина на свещите, чиито пламъчета се полюшват от вятъра, нахлуващ през отворения прозорец. Жулиен изглежда възбуден, заинтригуван.
Но виж това нещо в ръцете ти, то е било неговото лице, нали? Неговото лице! Лицето, което видя в градината, в църквата, в общинската зала, лицето, което си виждал толкова много пъти. Суха кафява коса, о, да, кафявата коса.
Той пусна главата да се търкулне на пода при останалите. Отстъпи назад, но очните й кухини се взираха в него, устните се движеха. Дали и Роуан виждаше това?
— Чуваш ли го да говори?
Да, около него гъмжеше от гласове, но той чуваше единствено неговия ясен, сух и някак беззвучен глас:
Не можеш да ме спреш. Не можеш да я спреш. Ти ще изпълниш волята ми. Моето търпение е безгранично. Аз виждам до края, виждам тринайсетата. Ще бъда в плът, когато ти си мъртъв.
— Той ми говори, демонът ми говори! Чуваш ли го?
Преди да се усети, Майкъл изтича от стаята и хукна надолу по стълбите. Ударите на сърцето му го заглушаваха, не можеше да си поеме дъх. Не можеше да издържа повече, знаеше, че ще бъде така, че ще скочи в някакъв кошмар, но стига вече, стигаше му толкова, какво, за бога, искаха от него… Копелето му бе проговорило! Онова същество, което бе видял в градината, му бе проговорило, и то през устата на разложена глава! Не, не беше страхливец, но все пак беше човек, само човек! Не можеше да понесе повече от това.
Свали сакото си и го хвърли в ъгъла на коридора. О, по пръстите му имаше слуз, не можеше да я избърше.
Стаята на Бел. Чиста и тиха. Съжалявам за мръсотията, моля те, нека легна на чистото легло. Тя му помогна, благодаря ти, Боже, не се опита да го спре.
Леглото беше чисто, с бяла завивка, прашна, но чиста завивка. Слънцето грееше през отворените прозорци, беше красиво, прашно. Бел. Сега докосваше Бел, меката, сладка, призрачна Бел.
— Спокойно, Майкъл. Нося ръкавиците. Спокойно.
Какво беше това студено и твърдо нещо до бузата му? Той посегна и напипа броеницата на Бел. Беше се оплела в косата му и той се оскуба, когато се опита да я махне оттам. Но нищо, всичко беше наред.
Ето я и Бел. Колко е хубава.
Опита се да каже на Роуан, че Бел стои до леглото. Роуан проверяваше пулса му. Но Бел изчезна. Броеницата беше в ръцете му; усещаше студените зърна до лицето си, Бел бе тук до него, говореше му нещо.
Ето я.
— Почивай, Майкъл — каза Бел. Сладък, треперлив глас, като на леля Вив. Образът избледняваше, но все още бе видим.
— Не се страхувай от мен, Майкъл. Аз не съм една от тях, не съм тук заради това.
— Накарай ги да говорят с мен, накарай ги да ми кажат какво искат. Не всички, само онази, която ми се яви. Дебора ли беше?
— Успокой се, Майкъл, моля те.
Какво каза Роуан? Устните му не бяха помръднали.
— Не бива да имаме такива сили — рече той. — Те унищожават хора като нас. Ти си човек, когато си в болницата. Аз съм човек, когато държа чука.