Но той щеше да иде, от любопитство.
И как така този „красив зеленчук“ бе станал и потрошил високите до тавана прозорци? Тази история нямаше много смисъл, като се позамислиш. И защо хората от санаториума не я бяха отвели? Със сигурност можеха да я вържат в усмирителна риза? Нима не го правеха в такива случаи?
И все пак гледачката на Деидре ги бе спряла на вратата с викове да си вървят и че Деидре остава у дома, а тя и госпожица Карл ще се грижат за нея.
Джери Лониган, погребалният агент, бе разказал тази история на отчето. Шофьорът на болничната кола на санаториума често карал лимузини за „Лониган и синове“. Видял всичко. Стъклата се пръскали по предната веранда. Чувал се такъв шум, като че ли всичко в голямата предна стая се троши. А Деидре издавала ужасен писък, вой. Било страшно — като да видиш как някой се надига от мъртвите.
Е, това не бе работа на отец Матингли. Или пък беше?
Мили боже, госпожица Карл караше осемдесетте, нищо че продължаваше да ходи на работа всеки ден. И беше съвсем сама в онази къща с Деидре и платената гледачка.
Колкото повече мислеше за това отец Матингли, толкова повече се убеждаваше, че трябва да иде, въпреки че ненавиждаше онази къща, ненавиждаше Карл и ненавиждаше всичко, което знаеше за тези хора. Да, трябваше да отиде.
Разбира се, невинаги се беше чувствал така. Преди четирийсет и две години, когато пристигна от Сент Луис в тази енория на брега на реката, той намираше жените Мейфеър за аристократки, дори закръглената и вечно недоволна Нанси, и със сигурност сладката госпожица Бел и красивата госпожица Мили. Къщата го бе омагьосала с бронзовите си часовници и кадифени завеси на вратите. Обичаше огромните мътни огледала, дори портретите на карибските предци под замъгленото стъкло.
Харесваше също и очевидната интелигентност и целеустременост на Карлота Мейфеър, която му поднасяше кафе с мляко в зимната градина, където седяха на бели плетени столове пред бяла плетена масичка, сред саксии с орхидеи и папрати. Бяха прекарали не един приятен следобед в разговори за политика, за времето и за историята на енорията, която отец Матингли упорито се опитваше да научи. Да, тогава той ги харесваше.
Харесваше и малката Деидре, това шестгодишно дете с красиво личице, което бе опознал за толкова кратко време и което бе стигнало до такава трагична съдба само дванайсет години по-късно. Пишеше ли сега в учебниците, че електрошокът може да изтрие цялата памет на една зряла жена така, че тя да се превърне в притихнала черупка на самата себе си, взираща се в дъжда, докато сестрата я храни със сребърна лъжица?
Защо го бяха сторили? Не смееше да пита. Но те му казваха, отново и отново. За да я излекуват от „самоизмамата“, от това да крещи в празната стая: „Ти го направи“, на някой, който не беше там, на някой, когото не спираше да проклина заради смъртта на мъжа, станал баща на незаконното й дете.
Деидре. Плачете за Деидре. Отец Матингли това и правеше, и само Господ знаеше колко и защо, но той никога нямаше да си прости. До края на живота си щеше да помни историята, която малкото дете му бе разказало в горещата дървена изповедалня; малко момиче, което щеше да гние вечно в онази обвита от лози къща, докато светът отвън галопира към своя собствен печален край.
Просто намини. Обади се. Може би това ще е тихо възпоменание на онова малко момиче. Не се опитвай да оправяш нещата. Приказките за дяволи от устата на малкото дете още отекваха в ушите му след всичкото това време! Щом видиш мъжа, с теб е свършено.
Отец Матингли взе решение. Облече черното си палто, нагласи бялата якичка и черната връхна риза и излезе от хлада на климатиците в жилището на пасторите на горещия тесен паваж на Констанс стрийт. Не погледна към бурените, които поглъщаха стълбите на „Свети Алфонс“. Не погледна към графитите по стените на старото училище.
Той виждаше миналото, ако изобщо виждаше нещо, докато крачеше бързо по Джозефин стрийт и зави зад ъгъла. И там, след две къси пресечки навлезе в друг свят. Яркото слънце изчезна, а с него и прахта и врявата на движението.
Закепенчени прозорци, сенчести веранди. Тихото съскане на градинските пръскачки отвъд орнаментираната ограда. Наситена миризма на глинеста почва, натрупана в корените на добре поддържаните розови храсти.
Е, добре, и какво ще кажеш, когато влезеш?